Нямаше име. Не знаеше кой е. Не помнеше нищо. Единственото нещо, за което мислеше в момента, беше белега на дясната му ръка. „Какво беше това?“ не спираше да се пита. Никога не беше виждал такова нещо през живота си. Или пък беше... И той не знаеше вече. „Ако можех да си спомня нещо, поне името си... По дяволите, дори не знам къде се намирам!“ си мислеше младият мъж. Стана бавно и се огледа. Намираше се в нещо като килия, но без решетки. Отново се вгледа в белега на дланта си. Приличаше на изгорена кожа, но не го болеше. И все пак когато го докосваше, изпитваше странно чувство - неприятно чувство. Целият го побиваха тръпки – от белега, от мястото, на което се намираше, и най-вече от факта, че не си спомняше нищо. Изведнъж чу адски писък – предсмъртен писък. Определено това място не вещаеше нищо добро за него. Бавно се огледа в тъмнината и забеляза изхода на това, което изглеждаше като изхода на помещението, в което се намираше. Излезе от килията и се озова в тесен коридор, осеян от множество такива входове на килии, подобни на неговата. Вдигна глава нагоре и видя издълбан в камъните над входа надпис „Джон Доу“. „Явно все пак имам някакво име“ си каза младият мъж и се усмихна. Огледа се в двете посоки на коридора, но не успя да види изход в нито едната посока. Огледа се отново и реши да тръгне надясно, надявайки се да намери някакъв изход. 

Джон Доу вървеше бавно по коридора докато най-накрая видя бледа светлина. След около стотина крачки осъзна, че това беше светлината на факла, която беше оставена да гори на пода на коридора. Джон вдигна факлата и примигна няколко пъти с очи, докато успее да свикне със светлината. Сега определено му бе по-лесно да види къде се намира. Това наистина беше затвор, и то каменен. От двете страни на коридора беше пълно с килии, всяка от която беше заключена с решетка. Вдигна факлата нагоре и студени капки пот избиха по челото му. Над входа на килията, до която беше стигнал, отново имаше надпис „Джон Доу“. Обърна се назад и се отчая още повече. Същият надпис беше издълбан и над входа на срещуположната килия. Бавно започна да оглежда всички килии и откри, че всичките бяха предназначени за един и същи човек – същият този г-н Доу.

-          Що за затвор е това, след като има само един затворник?! – този път младият мъж изрече думите на глас, но не получи отговор.

Джон реши, че е по-добре да не спира, а да продължава да търси изхода. Имаше чувството, че върви с часове, докато най-накрая успя да различи ярка светлина, но не такава като от факлата му, а по-ярка и по-силна. Това трябваше да е краят на коридора. След около 300 крачки странна гледка се разкри пред очите на Доу. Той беше прав, това наистина беше края на коридора, но не и края на затвора. Джон се озова на открито – намираше се на някаква площадка. Едва тогава той осъзна, че това не беше просто затвор, а цял замък, и той се намираше на една от крепостните му стени. Но фактът, че вече беше на открито въобще не успокои Джон, напротив, дори усили тревогата в сърцето му. Този замък беше някакво коварно място, обладано от зли сили. Доу не успя да различи дали е ден или нощ – светлината беше като в полумрак, на небето нямаше нито слънце, нито луна. Всъщност Джон не усещаше нищо – не беше нито топло, нито студено, нито пък духаше вятър.

Изведнъж младият мъж чу свистене над главата си. Нещо се спускаше към него. Доу вдигна глава и видя кълба от черен пушек да се вият в небето и бързо да се придвижват към него. Огледа се и бързо прецени ситуацията – можеше да се върне в коридора с килиите; така щеше да бъде на сигурно място, но само първоначално. След това се оказваше затворен в капан. Затова реши да посрещне неприятеля на открито с единственото оръжие, с което разполагаше – факлата в ръката му. Пушекът бързо се озова на площадката и започна да оформя мрачна зловеща фигура, която наподобяваше огромна змия. Доу размаха факлата и извика:

-          Кой си ти и какво искаш от мен?

Вече се виждаха ясно очертанията на фигурата, която пушекът сформира. Наистина приличаше на змия, но главата й беше огромна и доста несъразмерна спрямо тялото. Адското чудовище най-накрая отвори паст и изсъска:

-          Аз съм твоето наказание, Джон Доу. Аз съм Омразата.

-          Какво е това място? Защо съм тук? – едва успя да изрече Джон, който трепереше от страх.

-          Това е моето царство, Джон, това е Чистилището. Тук си, за да изкупиш всичките грехове, които си извършил през живота си.

-          Какви грехове. Не съм сторил зло никому. Аз съм добър човек – сърцето на младият мъж щеше да се пръсне от страх. – Остави ме на мира!

Джон запрати факлата по Омразата и тръгна да бяга към ръба на площадката, на която се намираха. Когато стигна края й, едва успя да се спре, защото видя, че се намира на поне 100 метра височина а отдолу вместо земя се виждаше само някаква зеленикаво-кафява мъгла, която въобще не носеше чувство за сигурност.

-          Няма къде да отидеш, Джон – изсъска Омразата и се изсмя зловещо. – Трябва да заплатиш за деянията си. Ти си тук, защото си лош човек. И не си прав, сторил си много злини през живота си и то на много хора – на близките ти, на приятелите ти, но най-вече на себе си. Цял живот ти мразеше и завиждаше на хората, Джон. Никога не успя да се зарадваш на чуждото щастие, никога не подрепяше близките ти, донасяше им само злини и мъка. Хората винаги се държаха добре с теб, а ти им отвръщаше само с омраза и завист. Време е да си получиш заслуженото.

Доу разбра, че е обречен. Омразата изви адското си тяло и се спусна към младия мъж. Джон Доу извика от ужас при вида на приближаващото го чудовище. Сега разбра какъв е бил онзи писък, който чу когато се събуди в килията си – писъкът на умиращ човек. Белегът на дланта на Джон започна да го изгаря отвътре и се превърна в огромна рана. Омразата отново се превърна в пушек, който сякаш беше всмукан от раната на ръката на Доу. Джон падна на земята и започна да се гърчи от болка. Усещаше как Омразата обзема тялото му и разяждаше плътта му. Доу се търкаляше по ръба на площадката и крещеше от болка, докато най-накрая не усети облекчение. Отвори очите си и видя как крепостната стена на Чистилището се извисяваше над него, а зловещата мъгла бързо-бързо го поглъщаше. „Надявам се поне да е бърза смърт“ си каза Джон и отново затвори очите си.

-          Джон, Джон, добре ли си? – младият мъж чу познат глас. Когато отвори очите си, Доу видя лицето на съпругата си – Ейми. – Това е само кошмар, Джон, спокойно.

-          Къде съм, къде съм? – извика Доу и се опита да стане от леглото.

-          В болницата си, скъпи. Не помниш ли? Бяхме на барбекю в двора на Андрю и Елизабет. Барбекюто се обърна и ти се опита да го хванеш с ръката си и изгори цялата си длан, след което припадна от болка.

Джон продължаваше да диша тежко и му трябваха няколко минути, за да осъзнае къде се намира. Погледна  превързаната си ръка, а след това и лицето на усмихнатата Ейми и осъзна, че всичко е било само сън. „Било е кошмар. По дяволите, било е само кошмар!“.

-          Обичам те страшно много, Ейми, нали го знаеш?

-          Да скъпи, знам го. И аз те обичам.

-          Но не го показвам достатъчно. Напоследък се държах зле с теб. Заминаваме, още утре. Обади се на майка и татко. Отиваме им на гости.

-          Но... ние не сме ги виждали от почти две години...

-          Именно. Това трябва се промени. И трябва преди това да минем през Боби. Трябва да му честитя повишението, което получи миналата седмица. Все пак той е най-добрият ми приятел.