Сякаш имах нужда от очаквания... Добре си живеех и по течението, без да се замислям, усмихвайки се небрежно на хората - от добро възпитание, предполагам. Не че ме интересуваше особено, аз бързах, винаги бързах за някъде и нещо. От толкова бързане изпуснах момента, в който изгубих почти всичко, но най-вече изгубих от себе си. Това беше моментът, когато се изморих и спрях за момент, опитвайки се да почувствам каквото и другите - привързаност, граничеща с влюбване, чиста обич и усещането за дома. Но домът ми не беше там, където се върнах, нито беше приятел този, за когото скачах в огъня, а онзи когото с трепет очаквах да видя отново - се оказа непознат. Въобразила съм си, не го познавах, от образа му беше останало само едно лице, в чийто очи, колкото и да гледам, щях да видя... нищо от себе си. Но висейки на перваза от последния етаж така или иначе губиш очаквания, а и за какво са ти? Нали после няма "После". Постъпваш егоистично, наранявайки някой, който ти вярва, казвайки му "Съжалявам" ...