(това е продължение на предишните части...)

Имам още няколко истории, но те не са чак толкова фрапиращи. Примерно гонитба от кучета, докато карах колело, само че никой не виждаше кучета, освен мен. Също така са ми се привиждали хора. Това последното се беше случило и на сестра ми. Може би не беше халюцинация, а игра на цветовете.

След завършване на основното си образование в Крумовград, се преместих да живея с нашите в село Труд, до град Пловдив, влюбих се в книгите на Стивън Кинг, а кошмарите от ранното ми детство вече изглеждаха наивни и дори смешни.

Гимназията в града на тепетата, където учех, не беше професионална, защото все още не знаех с какво искам да се занимавам в бъдеще. Не бях добър математик, нито пък ми се отдаваха химията и физиката, да не говорим за танците или рисуването, а по литература не ми се четеше това, което учехме. Единственото, което прочетох от задължителната подготовка по литература бяха стихотворенията на Христо Ботев, „Бай Ганьо” и донякъде „Под игото”. Последната книга ме грабна в началото, но постепенно ми доскуча. Може би все още бях малък да я чета, както „Спасителят в ръжта” не е за пенсионери, но може би никой не искаше да признае какъв нескопосан опит за трилър е направил Вазов, вдъхновен от Жул Верн.

В началото бях доста дръпнат със съучениците си, но постепенно свикнах с тях. Не съм се сприятелявал.

Освен с Милена. С нея бяхме в един и същи клас от осми, но през първата година не я забелязах. Мислех единствено за нахалните ми съученици.

Тя ме заговори чак в десети клас.

В училище сякаш не се познавахме, но след училище... Имахме една специална пейка в градската градина до пеещите фонтани, където всеки ден се срещахме.

Предимно разказваше тя. Беше изживяла толкова много! Обичах да я слушам. Понякога ме питаше за моя живот и аз се усмихвах. Казвах ѝ, че не го помня много добре. Е, да – разказах ѝ за Цецо. Обясних ѝ, че той е най-добрият ми приятел. Такъв беше, но и той си отиде. Сега ми беше приятел, колкото Ники.

Много неща, които си мислех за съучениците, се оказаха погрешни, защото може и да ги наблюдавах задълбочено, аз пропусках моменти, които Милена не беше пропуснала. Тя беше толкова умна!

След година започнахме да се срещаме по-рядко. Тя ми разказваше за един индивид от другата паралелка. Казваше се Киро – тъпо име, което напълно му подхождаше. Какво ли пък намираше в него? Той беше от ония огромни празноглавци, чиито грахени мозъци се компенсираха от огромна маса мускули.

Вижте, аз наистина обичах Милена. Не съм ѝ го казвал. Мислех, че тя го знаеше. Оказа се обаче, че тя е имала нужда от приятел, на когото да споделя мислите, които ѝ тежали на сърцето. Тогава съм се появил аз.

От момента, щом започна да ми говори за Киро (единствената тема на разговор в последните месеци), аз си въобразих, че тя ми беше приятел, какъвто аз бях за нея. Кака започна да ме бъзика, че си имам гадже, което ми доставяше двойно удоволствие – от една страна, защото си мислеше, че ходя с момиче, и от друга – защото я смятах за прекалено лековерна, щом вярваше на такава глупост.

Докато не чух най-грозните думи от устата на Милена.

– Киро ме целуна!

Аз не казах нищо. Прибрах се. Вечерта получих силно главоболие. Болката се появи внезапно и така ме прониза, че се свлякох на земята като прострелян. Имах чувството, че някой разцепваше с брадва главата ми наполовина, главата ми пак ставаше цяла… След това процедурата се повтаряше.

Болката беше толкова силна, че я усещах как пълзеше надолу по врата, тялото, краката – сякаш разцепването с всяка секунда добиваше сила.

С чужда помощ успях да се кача на леглото, защото не можех дори пръста си да вдигна, камо ли да стана. Едва успях да изпия хапчетата, които уплашената ми майка се опитваше да набута в устата ми. Не помогнаха.

Не знам колко време е отнело на баща ми да се добере до някоя болница в девет часа през нощта (сигурно малко), но имах чувството, че обиколихме Земята, върнахме се в село Труд и чак тогава потеглихме за Пловдив.

Добрахме се до болницата и аз останах там две седмици, заради менингит... а това било сериозно. Аз си бях добре и след първата седмица, но шансът да си лежа в леглото и да си чета, колкото искам, ме устройваше. В противен случай трябваше да се върна в училище, в клас, при съучениците... При нея!

Четох „От прахта родени” на Бредбъри. Бил писал романа половин век. Какво от това ‒ не ми хареса. Хубавото бе, че след него, в книжката имаше поместени и няколко разказа, което събуди литературния ми апетит, а пък когато захапах „Гробище за лунатици” вече ядях страниците. Последва „Играта се нарича смърт” на Дан Марлоу, на когото Стивън Кинг бе посветил криминалето си „Колорадеца”. Книгата на Марлоу течеше с такова бързо темпо и беше толкова яка, че тези 200 страници не ми стигнаха… въпреки грозния превод.

След това грабнах книжка на Вонегът и после един роман, който се канех да подхвана чак от миналата година – казваше се „Парфюмът” на някакъв немец, който не давал интервюта и почти нищо не се било знаело около неговата личност.

Милена ли? Тя дойде веднъж на свиждане. Попитах я дали е сама или с Киро, тя се засмя и ме целуна по бузата. Най-сетне да целуне и мен!

‒ Не се притеснявай. Киро наистина ме обича!

В онзи момент четях Бредбъри и ми идваше буквално да изям страниците… или да ги изгоря.

(следва продължение)