По улицата вървеше момче на видима възраст около 16 години, което водеше до себе си на каишка своето куче Барни. Момчето обичаше кучетата, но за жалост Барни не го удовлетворяваше, тъй като беше порода болонка, а момчето искаше немска овчарка, но се радваше и на това, защото животинката беше единственият му спомен от баща му. Кучето щастливо припкаше пред стопанина си, но в момчешкото лице си личаха дълбоко закодирани мъка и болка. Дали беше лудичко, или пък нямаше приятел, с когото да сподели, но то говореше на кучето:
- Ех, Барни, кажи ми, защо стана така? За една хумористична статия за Тодор Живков го вкараха в "Белене", мен ме изключиха от училище, а мама я уволниха от работа и... Тя започна да пие, хвана се да работи в един цех за обувки и заряза учителството, тъй като вече във всяко училище в града я знаеха като "жената на политическия". А относно алкохола - аз мразя пияната жена. Гледайки я всяка вечер в това състояние, нещо претръпна в мен и донякъде я намразих. Последните ми топли синовни чувства към нея тая дълбоко в себе си, тъй като са ми казвали, че "майката трябва да се уважава, дори да е проститутка, тъй като тя го прави за благото на детето си". Какво благо? Прекомерната употреба на алкохол нима носи някакво благо? Освен, че изхарчва заплатата си само за ракия в кръчмата, а пък аз ходя като просяк по улиците, навсякъде хората ми се подиграват: "Вижте сина на оная пияндурница" и избухват в неудържим смях. Наистина ли им е смешно, или го правят, за да ме разстроят? Да, знам че никой не оправдава майка ми. Връстниците ми изпълняват синовния си дълг като помагат вкъщи с домакинството и ходят до магазина, а аз съм принуден да го изпълнявам, като всяка вечер ходя до кръчмата, нарамвам мама, тъй като тя не може да си стои на краката, прибирам я вкъщи и я слагам да спи. Егати синовния дълг, по-добре да умра, ако ще се правя на жалък лицемерен щастливец. До скоро се намираха някои познати, които се интересуваха от мен, но вече живея в пълна изолация от обществото. А имах мечти. Боже, какви мечти имах. Исках да стана журналист и да поема след време редакцията на татко и се замислям, как е възможно всички мечти да рухнат за един миг под жестоките лапи на червените. И то от една невинна шега със "старшината на ротата". Той, лишен от всякакво чувство за хумор, заповяда да арестуват баща ми. Беше късно през нощта, всички бяхме заспали, когато в къщата ни нахлуха полицаи и отведоха татко, без да дават никакви обяснения. 3 месеца ходихме с мама по участъци и затвори, но никой не ни даде информация. Наскоро един човек от нашия град се завърна от лагера в Белене. Аз говорих с него, показах му снимка на татко и той ми каза, че още преди половин година е починал. Не е издържал на зверствата там. Той беше журналист и писател, човек с лирична душа и не е могъл да понесе жестокостта на комунистическите животни. Аз не казах на мама, защото е достатъчно съсипана от всичко и това щеше да я довърши. По-добре беше да я оставя да живее с надежда, че един ден той ще се върне. Нощем, когато тя заспи, намирам време да поплача в някое ъгълче за татко и винаги завършвам молитвата си с думите: "Господи, убий тези черни псета, начело с партийния им стопанин!".
Звучи грубо, аз съм алтруист, но те не го заслужават. Всеки ден се разхождаме с тебе, Барни, по дължината на този канал. Тук е дълбоко, течението е бързо, аз не мога да плувам и всеки ден идвам с мисълта да... Но поглеждам часовника си и виждам, че е станало късно, тичам към кръчмата, за да изпълня синовния си дълг и оставям "огъня да тлее" в душата ми. Щом загубих татко, няма да позволя и на мама да си замине. Но когато един ден все пак си отиде, аз ще дойда тук, ще послушам сърцето си... И отново ще бъдем едно щастливо семейство там горе, в рая, където всички са равни и където цари спокойствие.
Но много се размечтах. Е, Барни, кръгом и давай с по-бърза крачка, че да не затворят кръчмата.