Самолетът кацна на летището по разписание в края на деня. Топлия септемврийски ден все още имаше значителна светла част. Хората слязоха от автобусите пред терминала и се запътиха към входа на граничния контрол. Пламен Апостолов се придвижи със своя ръчен багаж, който беше легнал удобно в ръката му. Не обичаше да носи излишни неща. По време на командировките пътуваше с компактна чанта, съдържанието на която се състоеше от тоалетни принадлежности, чифт бельо, чорапи, тениски и спортен панталон. В нея носеше още леко яке и пуловер, в случай че захладнееше. Пътуваше практично облечен, с джинси, бежова риза и тъмно сако от велур. Меките черни кожени обувки задаваха финал на стила му и гъвкава походка в градската среда. За своите тридесет и пет години инженер Апостолов се утвърди като успешен специалист в областта на изграждането и поддръжката на соларни панели. Беше съчетал дисциплина, знание и упоритост за да стигне до нивото на успешен служител от международно ниво. Имаше изградена схема при пътуванията си и всеки път я използваше, като готов протокол. Наемаше бюджетен хотел, с добра локация и кола под наем. Тя му осигуряваше подвижност до извънградските зони, но по принцип в града ползваше метрото. Беше добре сложен, със средно висока спортна, стегната фигура. Лицето му бе с красиви черти. Носеше се с къса прическа, тип рейнджър. Със своята походка и премерените си движения излъчваше увереност и сила. 

 На изхода на терминала се образуваха опашки. Апостолов се запъти към автоматичната проверка, където имаше по- малко хора. Улови погледа на красива брюнетка от опашката. Беше свикнал с успеха си сред жените. Откакто се раздели с Таня преди година, завързваше с лекота кратки връзки. Авантюристки търсещи да се залепят за преуспял, добре изглеждащ мъж не липсваха. Трудно беше с разделите. Събаряше кулите на надеждите им, без излишно съчувствие. С Таня бяха добра двойка, но желанието й да бъдат семейство и да имат деца го беше обхванало като в мрежа и това сложи началото на края на връзката им. Още не беше готов. Тя мечтаеше за дом и спокоен живот, а той тъкмо беше поел порива на служебното израстване и искаше да опознае света.

  Постави задграничния паспорт върху плота. Червен лъч сканира страницата със снимката му. Задържа главата си изправена с поглед към камерата пред него. След кратък момент на разпознаване, плексигласовите прегради се отвориха и той премина. 

Станцията на метрото не беше далеч. Като човек пристигащ за трети път в Париж се ориентираше добре. Смеси се с потока от хора които се бяха устремили в същата посока и потъна в подземния тунел понесен от стълбите на ескалатора.

Очакваха го. На рецепцията в хотела му дадоха чипкарта за стаята. Името му все още фигурираше в системата от предишните му идвания.

Рецепционистката с азиатски черти му се усмихна дружелюбно и го поздрави на английски:

- Добре сте дошъл отново, господин Апостолов! Желая Ви приятен престой в нашия град.

Благодаря!- отвърна й учтиво, и се усмихна също. Взе картата и се отправи към асансьора.

  Влизайки в стаята, първата му работа бе да се събуе, съблече и окачи дрехите си в гардероба. Беше педантичен. Това качество му помагаше в работата, но и му пречеше в личния живот. Приятели и познати не можеха да търпят тази негова подредба и стремеж към съвършенство. 

  Взе хладък душ. Не беше уморен от полета. Студените капки вода внесоха допълнително живец в тялото му. След банята не му се оставаше в стаята. Искаше да излезе, да почувства ритъмът на града. Хотелът се намираше в оживена част и не липсваха барове и ресторанти, а по това време на денонощието беше пълно с хора излезли да разпуснат след работния ден.

“Водка и сода ще ми дойдат добре”- помисли си докато нахлузваше спортния си панталон - “ …и студено пиле с арабска питка .” 

  Обу си нов чифт чорапи, облечи си тъмна тениска и сакото отгоре. Погледна се в огледалото. Изглеждаше добре. Пръсна се с “Пако Рабан” и излезе. 

Час по-късно, след като пристигна в града, можеше да го погледне от нов ракурс. Нощта запали светлините на уличните лампи. Интензитета на движението не беше намалял. Млади хора на групички ходеха забързани, говореха високо, смееха се и кривваха към отворените врати на бистрата и баровете, които стояха наредени в партера на еднаквите в архитектурно отношение сгради.

  Районът му беше познат и беше посещавал някои от тях. Въпреки своята педантичност, обичаше да експериментира и да открива нови места. Всеки път си избираше различни барове и ресторанти. Беше се отдалечил на около километър от хотела, крачейки по равния тротоар, по продължение на дългия булевард. Взе си дюнер от външната витрина на арабски ресторант и го изяде в движение. Приемаше го като вид свобода. Нямаше сервитьори, менюта, игра на любезности, не спазваш етикет на поведение.

  При едно от нощните заведения, се бяха скупчили група весели младежи. Хареса му духа и влезе. Намери си място на бара, седна и си поръча “Финландия” и бутилка сода. Обичаше чистотата на питиетата, а не под формата на коктейли След първите глътки, алкохолът отпусна мускулатурата му и смекчи формите на интериора. Загледа се навън през прозореца към осветената улица. Гледаше младите как крачеха уверено, заели свободните кътчета на своята младост. Гонеха срещите си със своя забързан ход. Обърна се към бармана, за да поръча втора водка, когато срещна погледа си с една красавица, седнала на маса за двама. Изглежда бе привлякъл вниманието й. Тя не се смути от визуалния контакт, а напротив продължи да го гледа нахално и даже леко се усмихна. 

“ Не е зле да ти излезе късметът, но да не е по време на командировка.”- помисли си -“Принципите са важни иначе се разваля дисциплината.” Погледна към телевизора, за да се разсее. Бяха пуснали някакъв кулинарен канал за фон, а от колоните се носеше френски рап. 

- Свободно ли е?- дочу до себе си гласът й. 

Обърна се изненадан и се усмихна неразбиращ.

- Попитах Ви, дали е свободно.- повтори, този път на английски дамата, и преди да получи отговор, постави чашата си с вино на плота до него.

- Защо да не е?- отвърна Апостолов

- Помислих, че може да чакате някой.

- Може и да чакам, а може би вече не- опита се да прояви оригиналност.

“Дали не е проститутка?”- мина му през главата следната мисъл. Не приличаше на такава. Беше изискана и семпла. Носеше бежов панталон и виолетова блуза с разтеглена яка. Кестенявите и коси се спускаха накъдрени към нея. Лек грим подчертаваше очите и устните. Слабата ѝ фигура и бледата ѝ кожа, показваха изтънченост и финес. Гърдите ѝ бяха леко издути и загатваха наличие на силикон. Личеше ѝ, че беше поддържана жена на възраст тридесет- четиридесет години. 

- Това означава ли, че мога да седна до Вас?- попита кокетно тя.

- Разбира се, защо не. Ще се радвам на добра компания- отвърна положително инженерът.

“Какво правя?”- помисли си той.- “Паднаха всякакви задръжки.”

 Беше свикнал на вниманието на жените, но не беше свикнал да бъде атакуван директно. Обикновено първите крачки правеше той. 

- Личи Ви, че сте чужденец - продължи дамата.

- Така ли! И по какво си личи?

- Красавец сте!

- Нима! И с какво се различавам повече от множеството красиви мъже тук?

- Излъчването Ви е различно. Приятно ми е Ема. - представи се жената и подаде кокетно ръка.

- Името ми е Пламен - отвърна той поласкан от вниманието и докосна пръстите на ръката ѝ.

Имаше фини слаби пръсти, без бижута и лак. Не беше свикнал да го свалят, а ето че това се случваше. Поел във флуида на разговора, все пак попита.

- Проститутка ли сте?

- О, Пламен, не бъди така груб! - отвърна с престорена обида дамата. Произнесе името му с ударение върху буквата "е".

- Бях длъжен да попитам. Извинявай ако съм Ви обидил. - заоправдава се той.

- Малко!- отвърна Ема.- Да ти кажа, по-скоро съм една скучаеща жена излязла на разходка в нощен Париж. Нали мога да се обръщам към теб на ти?

  Определено го сваляше. Въпреки алкохола, червената лампа в главата му казваше да има едно на ум. 

- От къде си?- попита го тя. Изглежда, че проявяваше жив интерес.

- От България - някак сухо произнесе името и отпи от чашата.

- Чудесна страна, била съм там - възкликна дамата и се усмихна.

- Нима! - направи се на учуден - и къде по точно?

- На Черно море, през една ваканция. Мисля, че курортът се казваше Албена.

- Била си на страхотно място. 

- Да пием за твоята страна! - Ема вдигна чаша за наздравица и отпи дълга глътка вино.

- За България!- вдигна наздравица и Пламен.

- Ще ме заведеш ли в хотела си?

Такъв директен въпрос не беше очаквал. Това си беше фронтална атака.

- В Париж така прямо ли подхождате към нещата?- попита я с нескрит интерес.

“ Дали не е някаква нимфоманка?”- запита се между другото.

- Когато си харесаме някого, да!- усмихна му се без свян красавицата.

- Не знам, а може би се страхувам- опита се да се пошегува, но усети как страстта го завладя. При многото командировки не му се беше случвало подобно нещо. Беше сдържан и дистанциран и това държеше на разстояние срещуположния пол, а сега беше притиснат. Можеше да пожелае лека вечер на жената, но в случая беше омаян от сексапила и чара й. Искаше я, ако можеше сега, дори в тоалетната на бара.

  Събуди се махмурлия. Слънцето пробиваше процепа на завесите. Днес трябваше да наеме кола. Срещата с продуктовия мениджър оставаше за утре. А снощи, каква вечер само, като от сценарий за филм. Обърна се в леглото, но мястото до него беше празно. 

“Не може да си е тръгнала, сигурно е в тоалетната”- помисли си Пламен. Разтърка очи и седна на ръба на леглото. Нищо не издаваше, че е тук. Нямаше шум от вода, нито протракване на предмети от банята.

”А може би си е тръгнала!?”

Погледна часовника си. Часът минаваше девет. Главата му тежеше. Не биваше да смесва водката с вино. Беше купил по пътя от денонощен магазин шампанско и микс сирена. 

“Страхотна вечер, но къде беше тя?” Останал беше само парфюмът ѝ по възглавницата.

  Затътри се към тоалетната, пооправи се пусна си душ. Започна да се облича. Трябваше да формулира план за деня. Бръкна за документите и портфейла в сакото си, но те не бяха там. 

“Какво става, къде са?” - зачуди се. Погледна в чантата, прерови джобовете на панталоните, но не можа да ги открие.

Спомни си, че когато плати шампанското, сложи портфейла във вътрешния джоб на сакото. Там бе и паспортът му а сега ги нямаше. Смартфонът му поне беше на нощното шкафче.

“Няма ме е обрала!?”- тази мисъл нахлу в главата му и го обзе гняв. Почувства се слаб и глупав. 

“Но защо и документите?”- започна да търси някакво обяснение. Нямаше логика в това, ако беше обикновена крадла. 

  Не му се стоеше повече в стаята. Обу се и излезе. Не знаеше къде да я търси. Нямаше ѝ телефона. Слезе на рецепцията. Мислеше да съобщи за кражбата. 

  Асансьорната врата се отвори и той пристъпи във фоайето. Запъти се към рецепцията, но беше пресрещнат от костюмиран едър мъж.

- Мосю Апостолов?- приближи го непознатия с любезен тон.

- Да!?- не скри изненадата си Пламен

- Имам послание за вас.- със същия вежлив тон продължи на английски мъжът и добави леко повелително- Бихте ли ме последвали! 

- Кой сте вие?- опита се да овладее ситуацията инженера.

- Мадмоазел Ема би искала да ви върне документите.

Този отговор го стресна. 

“Какво става тук?” - въпросът в главата му породи чувства на гняв, любопитство и порив за възмездие.

- А къде е тя? И кой сте вие?- въпросите последваха един след друг.

- Работя за нея и имам поръчение да ви откарам до място, където ще ви очакват.

“Що за идиотщина?”- отново се надигна негодувание в него. - “Открадна ми парите и документите, за да ми прати този да ме закара при нея” Мислеше си за снощи, за чувството, че нещо не е наред с тази бърза свалка, но алкохола и страстта, притъпиха вниманието и нарушиха принципите му, и ето че неприятностите не закъсняха. Добре. Беше готов и искаше да види какво следва. Явно имаше някаква игра. Трябваше да си върне документите, затова и тръгна след непознатия.

  Пред хотела имаше спрян черен “Ягуар”. Мъжът отвори задната врата срещу шофьорското място, с което показа на Апостолов къде да седне. След като го настани непознатият зае мястото зад волана и потегли в незнайна посока.

- Къде отиваме?- попита Пламен.

Шофьорът му отговори с тон, който не предразполагаше към разговор:

- Отпуснете се, ще пристигнем след около час.

  През целия път се опитваше да запомни откъде минават. Търсеше опознавателни знаци, които да го насочват. Минаха покрай Люксембургската градина, високата сграда на Монпарнас. Айфеловата кула се виждаше вдясно. Пресякоха Сена на два пъти. Булонският лес се мярна в периферията, после всичко стана еднотипно. “Ягуарът” се запровира между ниски жилищни сгради. Изглежда бяха в някой краен квартал. Появиха се складови помещения с прилежащи дворове и шофьорът спря пред един такъв. 

- Пристигнахме. - каза безразлично на спътника си. 

  Апостолов се опитваше да се държи спокоен. През целия път освен, че разучаваше маршрута, наблюдаваше и движенията на непознатия. Опитваше се да отгатне навиците му. Дали е левичар, какви са му рефлексите. Като ученик беше ходил на тренировки по самбо и мисълта, че може да му се наложи да използва бойната техника, не го напускаше. 

  Едрият мъж, беше спокоен, не парадираше с присъствието си, по-скоро чертите на лицето му изразяваха сервилност, а не строгост. Носеше обикновен тъмен работен костюм, такъв какъвто имаше всеки офис служител.

   Слязоха. Мъжът го поведе към вратата на ниска продълговата двуетажна постройка. Отвори я и даде предимство на Пламен. Влязоха в осветен от насрещни прозорци коридор със стълбище. На площадката на втория етаж имаше открехната врата. Чуваше се разговор. В отвора ѝ се появи първо главата, а после и фигурата на чернокож мъж, примамен от хлопването на входната врата. Беше облечен спортно, по анцунг и тениска с къс ръкав. Прибра се, оставяйки отворено. Пламен се изкачи по стълбището, погледна зад себе си към непознатия, който му кимна утвърдително. Бутна вратата и прекрачи напред. Озова се в просторен офис. Срещу него на удобен кожен диван седеше Ема, която се изправи да го посрещне. Беше сменила тоалета си от вчера. Носеше кремава фина рокля с дантели и изглеждаше прекрасно в нея. 

“В колко часа беше станала за да дойде до тук?”- зададе си въпрос Апостолов.

 Чернокожия стоеше прав встрани и го гледаше изпитателно. Завесите на прозорците бяха дръпнати и слънчевите лъчи само прозираха зад тях. Останалата част от мебелировката се състоеше от две допълнителни кожени кресла, висок скрин с чекмеджета, ниска стъклена масичка, а в ъгъла имаше триножник с камера. Стаята вероятно бе преходна, понеже се виждаше и друга врата встрани.

- Здравей Пламен!- изпревари го Ема.- Радвам се, че те виждам отново. Знам, че може би си ми сърдит и има защо. Съжалявам, че трябваше по този начин да те доведа до тук, но всъщност исках да ти направя едно предложение. Разбира се, че ще ти върна всичко и ще те компенсирам за което.- побърза да прескочи гневния упрек на госта си.

Апостолов стоеше неподвижно и не знаеше какво да отговори. Въпроси и яростни мисли се редуваха в главата му. Двамата непознати го държаха нащрек. Беше готов да избухне, но се въздържаше и се опитваше да осмисли събитията с хладен разум.

Едрия шофьор, явно и телохранител беше влязъл и затвори вратата след него. Нещата след това се случиха бързо.

 Час по- късно шофираше черният “Ягуар”. Навигацията на смартфона го извеждаше от квартала. Внимаваше да не надвишава скоростта и да спазва знаците. Не искаше да го спрат полицаи. Мислите се блъскаха в главата му и се опитваше да осъзнае случилото се. 

“ Как се въвлече в това? “

 Повлечен от любезният тон на Ема, беше седнал в креслото за да изслуша доводите й. Тя му отправи предложение за десет хиляди евро. Каза му, че не трябва да прави нищо по-различно от това което правиха предната вечер. Пиер, чернокожия, щеше да снима с камера и по възможност да се включи в сценария. Това което започна началото на нещата, бе че този Пиер го доближи и сложи свойски ръка на рамото му. От този момент всичко се случи като на сън. Сякаш мина ток през него. Обхванат от ярост, с бързи интуитивни движения Апостолов хвана нахалника за китката и подмишницата, изправи се и със сила го прехвърли през креслото на пода. Потърпевшият изкрещя и се изви от болка държейки се за рамото. Неочакваният развой на събитията остави телохранителя неподготвен. Все пак се окопити бързо и посегна за пистолета, който висеше в кобура под мишницата му, но закъсня. Пламен предвидил опасността се приближи бързо до него и с крак изби пистолета от ръката му, след което с бързи удари, първо в гръкляна и после в корема го свали на земята. Ема го гледаше уплашено. Пламен действаше инстиктивно, студено, хладнокръвно, без да мисли. Бързо взе пистолета и го насочи към Ема. Беше ѝ казал да му върне документите и парите, а тя му отговори че постъпва глупаво. Не се наложи да я притиска. В съзнанието му още стоеше страстта от снощи и не искаше да я нарани. Взе си ги обратно, след като му каза къде са. Бяха в чекмедже на скрина. От джоба на сакото на бодигарда който лежеше проснат на пода и трудно си поемаше въздух взе ключовете и документите за колата. Чернокожия Пиер го гледаше със страх и злоба стиснал устните си, скимтящ от болка, полулегнал беше опрял главата си в стената. За момента Апостолов изпита съжаление към това което направи, но вече беше сторено. Самият той не можеше да си представи, че беше извършил всичко това сам. Адреналин се беше влял във вените му и вътрешният глас му казваше кое е правилно да се направи. 

  Излезе от стаята и бързо напусна сградата.

  Пистолетът захвърли встрани, след като го избърса от следи в хастара на сакото си. Качи се в “Ягуара”, запали го и потегли.

  Това бяха нещата които превъртя в главата от последния час. Сърцето му биеше силно, а умът му трескаво търсеше възможности за евентуален сценарий.

  На дисплея на смартфона, синята точка от навигацията доближи спирка на метрото на градската карта. Отби в една пресечка и спря на свободно място. Трябваше да действа, да не спира. Свали сакото си и избърса с него волана, скоростния лост, дръжките на вратите. Излезе от колата и направи същото и с външните брави. Заключи “Ягуара” и следвайки екрана на смартфона се отправи към близката метростанция. Изхвърли ключовете в първия изпречил му се контейнер. 

“По дяволите, днес трябваше да наема кола…, а за утре срещата с продуктовия менажер…трансформаторите за фотоволтаиците... Таня, защо се разделихме?”- объркани мисли кръстосваха умът му.

“Като за начало ще трябва да сменя хотела.” - помисли си преди да потъне с ескалатора на станцията на Метрополитена.