Отвори жената на Бил, Шийла Колинс. На дребното ѝ личице веднага грейна майчинска радост:

      - Ал! Какво правиш, моето момче, откога не си идвал? Влизай, влизай! Как са Тони и Нора? Ами Лили и тя как е, какво прави моята Лили? 

      Алвин не беше казвал на Шийла нищичко за раздялата си с Лилиън. Знаеше, че добрата женица ужасно щеше да се разстрои. 

      - Всички са много добре, Шей - каза той. - Децата растат. Тук ли е Бил? 

      - Тук е ами, къде да е? Седи си в хола и пие бира пред телевизора. 

      - Нали ще ни оставиш да поговорим насаме? Футбол и пак футбол. 

      - Че кога не съм го правила? Ех, тези мъже, все футбол. Ах, този футбол, ах този джаз! - Шийла се засмя добродушно и се отправи към другата стая. - Защо пък не? Тъкмо ще отида да послушам малко джаз. 

      Алвин категорично отказа светлото експортно пиво¹, което Бил Колинс му предложи. Той започна с планирания фронтален натиск: 

      - Бил, аз трябва да бъда титуляр в полуфинала. Това е мачът на годината за нас и ти просто нямаш друг играч с моя опит за такава напечена работа. Момчетата ще се паникьосат от стадиона и от рева на публиката. Нужен съм. Пусни ме да играя!

      Последва мълчание. Бил Колинс мудно допиваше бирата си. Тишината мъчително натискаше въздуха в стаята, пристягаше го и го уплътняваше. 

      - Ал, ти помниш ли кога за последно беше в първия отбор? - каза Бил най-накрая. - Мислил съм го и съм го претеглял на везна, но ти изобщо не си свеж и готов за такова изпитание. Свършен си. И Лед Зепелин² някога имаха света в краката си, ама сега вече никой не ги помни. 

      - Напротив, Бил, повече от готов съм. Спомни си как самият ти ме диагностицира. Нали ми каза, че с възрастта съм загубил мотивация за рутинните мачове всяка седмица, затова не ме пускаш да играя. Ама това не е какъв да е мач. Полуфинал на "Уембли", моята арена. Моята. Познавам въздуха и ветровете на този стадион както никой друг. Тревата му за мен е все едно килимът във всекидневната ми. 

      - Твоята арена, казваш... Откога не си играл на "Уембли"? Кога ти беше последният мач за националния отбор? 

      - Преди почти три години. Но това няма никакво значение. То е като секса и плуването. Не можеш да забравиш как се прави само защото не си ги правил от известно време. 

      - Да, ама ти си вече много бавен. И физическата ти форма не е добра. 

      - Глупости, Бил. Ти ли не знаеш как да убиеш темпото във възлов двубой? Ти, дето си цар и господар на защитните схеми. Ще ги излъжеш като в доброто старо време!

      - И как си го представяш, коварни мой ласкателю? 

      - Ще играя метач, оттеглен назад. Така ще им крада дългите хвърляния. Те са предвидими в нападение. Таранът им е голям пън, само свръзките ги бива. Сложи един стопер и двама закотвени халфа срещу тях. Аз ще дърпам конците от дълбочина. Ще тегля на изкуствени засади, ако трябва. Ще слагам капани в нишите на свръзките. Никакви дълги пасове, само игра на крак и постоянно владение с къси разигравания. Ще ги караме да гонят топката и ще се пестим. Играем на сигурно през деветдесетте минути и им изпиваме силите. Търсим равенство без голове и чакаме продължения. За продълженията вкарваш на смяна бързото ни крило и ги убиваме на контраатаки. Тогава вече ще са смъртно уморени. Можем го!

      - Ти може и поста ми да вземеш с тези твои тактически прозрения. Особено както съм на мушката на директорите след слабите резултати напоследък.   

      - Ами и на мен не ми е по-лесно, Бил. Май и аз съм нарочен за изхвърляне. Изхвърча ли, свършено е с мен. Ти поне имаш треньорска визитка, и то каква. Теб лесно ще те наемат другаде. 

      - Знам ли, синко... Времената се менят страшно бързо вече. Все повече се приказва, че в най-скоро време щяли да въвеждат някаква Висша лига. Телевизионни права, маркетинг, реклами... Ей такива работи. Тия като мен, Клъф и Кендъл³ все по-бързо заприличват на остарели динозаври. Треньорите на бъдещето май ще са разни костюмари и хора на парите и бизнеса. Няма вече място за дърти хрътки. 

      - Това исках да ти кажа и аз, Бил. Трябва да си помагаме взаимно, застрашени сме и двамата. Пусни ме в игра! Аз ще ти отърва кожата, спасявайки и моята. 

      Бил Колинс видимо премисляше и преценяваше. Алвин усети, че е време да използва своя най-голям коз. Той беше фатализмът на треньора. 

      - Бил, можеш ли да си спомниш колко полуфинала ти спечелих като твой капитан? 

      - Естествено. Шест. Всичките, в които игра. 

      - А кога в кариерата си загуби полуфинал на "Уембли", помниш ли? 

      - Как ще забравя? В онзи скапан дъждовен ден, когато ти беше с разтежение и не можеше да участваш. През осемдесет и пета. 

      - Така беше, Бил. А това помниш ли? - Алвин посочи черно-бялата снимка на стената, прибрана с много стил зад фини рамки и антирефлекторно стъкло. Снимката бе увековечила отбора на "Йоркшир Юнайтед" с величествената Европейска шампионска купа, спечелена преди десет години с треньор Бил Колинс и капитан Алвин Прийс. Бяха надвили непобедимата германска машина "Вюртенберг".  

      Тогава финалът се игра в Париж. Беше бясна вечер на екстаз и лудост. Бушуваха ветрове, въздухът беше само електричество и прожекторна светлина. Целият адреналин на света се бе стекъл от четири посоки и се бе струпал на "Парк де Пренс". Милост не се търсеше и не се даваше. Отвсякъде свистяха шпагати, блещукаха искри. Старата омраза още беше жива. Англичани и немци се бяха вкопчили в смъртна схватка. Футболистите летяха по терена, гонеха се и се дебнеха като Спитфайъри и Месершмити⁴ в небесата. "Йоркшир" вкараха ранен гол от корнер и изградиха цялата си стратегия към това да го опазят. Но след половин час игра Алвин влезе в сблъсък глава с глава и получи тежка аркада над окото. Застанал до страничната линия, докторът набързо го заши без упойка и той се върна на игрището. "Вюртенберг" играеха с много мощ и ярост. Сипеха една след друга високи топки към снажните си отскокливи нападатели. Алвин и колегите му бяха притиснати в глуха защита, а от постоянното чистене на вдиганията с глава възлите се разпаднаха. Раната му се отвори и закапа обилно. 

      Към края англичаните едва ходеха. Но победиха. Никой не бе по-зле от Алвин Прийс. Бялата му фланелка беше цяла почервеняла от кръв, по едно време реферът го прикани да напусне терена. Той отказа с цената на жълт картон и издържа докрай. После изпълни протокола, както всеки капитан бе длъжен. Окървавен като десантчик получи Купата на шампионите, вдигна я немощно над главата си и поведе тима на благодарствена обиколка пред публиката. Накрая, докато съотборниците му вилнееха в еуфория, се прибра в съблекалнята. Като видя, че най-после е сам и никой не го гледа, припадна. 

      На следващия ден един немски журналист написа такъв репортаж: "Сега разбрах защо не успяхме да бием англичаните през войната. По-бавни са от нас, по-дребни и по-слаби, но търпят на болка като никой друг. И тухли да бяхме хвърляли в наказателното им поле, капитанът им пак щеше да ги отбива с глава". Английските му колеги писаха с патосно самохвалство: "От дните в Нормандия насам тази страна не е виждала такъв героизъм. Епичност, на каквато само британец е способен". 

      Нощта на славата дойде в Париж за Алвин. Дейвид Бауи оглавяваше музикалните класации, а лидерът на "Йоркшир" и неговият тим бяха на покрива на футболния свят. 

      - Сега можеш ли още да се подвизаваш така, Ал? - попита Колинс докато си отваряше нова бира. - Можеш ли да умираш и пак да оставаш жив, докогато трябва? 

      - Сега не ми се налага - каза Алвин. - Тогава бях млад. Вече съм с десет години по-стар. Играта ми е напълно ясна, не ми трябва да ме гърмят с патрони, за да знам къде да застана и какво да правя. Преди бях твой капитан, кралю мой. Нека сега бъда твоят генерал. Дай ми проклетия полуфинал! Дай ми моята фланелка с номер шест!

      - Имаш фланелката. Имаш полуфинала. Трябвало е да станеш политик, стар дяволе! Дрънкаш само глупости, ама караш клетите добри хора да ти вярват. 

      Алвин вече разбра, че е постигнал първата си цел. "Велик треньор, мекушав човек" - помисли си той. - "Като памук е старият Бил, жив и здрав да е. Ще ти даде и последното си пени". Футболистът продължи да настоява:

      - Бил, аз още нищо не съм постигнал. Има една светиня, която ми принадлежи и аз ще си я взема. Иначе кракът ми няма да стъпи на "Уембли". 

      - А-а, не! - Бил, досега отпуснат във фотьойла си, рязко се изопна. - Това вече не!

      - Напротив. Кажи "да". Кажи "да" на стария си приятел. 

      - Не! Твърдо йоркширско не! Не можеш да крадеш лентата от съотборник. 

      - Аз не я крада. И никой не ми я е отнемал. Просто не бях титуляр месеци наред. Но то не значи, че съм престанал да бъда капитан на отбора. Ти не обяви нов капитан през цялото време, нали така? 

      - Подразбираше се, че Козбо е капитан. Той беше титуляр, ти само резерва. 

      - Козбо е добро момче и добър играч. Но още прохожда. Светът знае мен, не него. 

      - Ал... Сър Алвин, Ваша световна известност, ако предпочиташ така. Ще ти го обясня много просто. Треньорът, за разлика от най-старшия си играч, е длъжен да бъде и психолог. Представяш ли си как ще се отрази на психиката на момчето, ако в навечерието на най-важния ни мач му кажа, че му отнемам лентата и я връчвам на старата си дружка, вечния и неизбежен господин Прийс. Няма ли да е нечестно? Няма ли да е недостойно? Той няма ли да бъде смазан от това? 

      - Няма да е. Защото аз вече говорих с Козбо. 

      - Какво си направил? Бърникал си в главата на момчето? Ще те удуша. 

      - Стратезите не убиват водачите си. Така че няма да ме удушиш. Козбо е млад, но вече зрял. Той е роден за лидер и е бъдещият капитан на отбора ни. Но сам той ми каза, че аз съм капитан за полуфинала, стига да бъда избран за титуляр. Козбо не оспорва йерархията. Питай го. А ти току-що ми връчи фланелката, тъй че сега дай си ми лентичката. Дванайсет години капитанска служба, Бил... Нямаш право да ми отнемаш гордост и чест. Питай Козбо ако щеш, аз знам какво ще ти каже той. 

      - Стара лисицо... как ги завърташ такива? Ама си те обичам, синко. Тъкмо затова си те обичам. Виждам как скоро наоколо не ще има мъже с топки като теб. Добре че имаме мъжкарчета като Козбо все пак, в такива като него ми е надеждата. Капитанската лента е твоя! Изведи момчетата на "Уембли", Алвин! Бъди им баща на терена!

      Двамата станаха и се прегърнаха. Бяха развълнувани. И гледаха встрани, за да не се видят сълзите в очите. Не прилягаха на среброто в косите и след всичките битки, в които бяха воювали заедно. 

      Когато Прийс си тръгваше, Шийла му тикна в ръцете шоколадов сладкиш с бисквитки. Поръча му да го занесе на децата. После извади един вълнен шал за Лилиън. Накара Алвин да обещае, че ще се грижи за Лили и ще ѝ купува цветя и по някоя вехторийка. Алвин обеща.         

      (следва)

      =====================

      БЕЛЕЖКИ НА АВТОРА:

      ¹ - Днес е немислимо треньор да предложи бира на свой играч, но в недалечното минало се е считало, че чаша-две не вредят на спортната форма. 

       ² - Легендарна английска рокгрупа ("Кашмир", "Стълба към небето"), разпаднала се през 1980г. 

       ³ - Известни треньори по футбол от седемдесетте и осемдесетте години на XX век. 

       ⁴ - Английски и немски самолети-изтребители, сражавали се в т.нар. "Битка за Британия" (1940-41г.) - мащабна военновъздушна кампания от Втората световна война.