Опело
ОПЕЛО
Не е работа туй, да ти умре попът. Прибрал се след сутрешната литургия, турила му Баба Попадия шишето и салатката отпреде и се връцнала до кухнята да застрои мисирешката чорба. Кога се върнала, бре-е-е на попа главата у салатата. Ревнала попадията както му е реда, насъбрали се комшийките, викнали фелдшера да го освидетелства, че е готов за представяне пред Отца му и туйто.
Петдесет години и кусур Поп Ставри женеше, кръщаваше и опяваше гражданите от наше село и на сега него му дойде реда да го опяват. Тертипосаха го в черквата с крака къмто вратата, боднаха му една свещ в ръките и две зад ушите, викнаха другоселски поп, дойде и архиерейският наместник, натъпка се кажи-речи цяло село у църквата и се започна опелото.
Мрънка си там нещо другоселският поп, обажда се от време на време и архиерейският, а баби, жени, моми и млади булки, една подир една се кръстят, турят китки връз Поп Ставри и пак се кръстят. Да бяха минали къде десетина и взе да се шушука из тълпата. Архиерейският се поизкашля да смъмри обществото, но шушукането не секна. Усети се и другоселският поп, раздрънка по-силно кандилницата и повиши глас:
- За упокоение душу, раба божия Ставрия, Господу помолимся-я-я-я.
Шумът обаче така и не стихна, дорде Баба Попадия не се примъкна до ковчега и не пререди китките пò към главата и краката на покойника.
Таз процедура се повтори, потрети и така, така, до края на опелото. Още не заглъхнало последното „Амин” от устите на множеството и в църквата звънна гласчето на едно малко моме:
- Како ма, що всички туряха китките на едно място?
Уж тих беше отговорът, ама нали е църква, всичко се чува:
- Кой от къдет хаир видял е Миме, там туря!
След тез думи, по-бързи от светкавици се замятаха искрящи погледи из множеството. Кандилницата на другоселския поп увисна във въздуха, архиерейският тъй си и остана със зяпнала уста, а Поп Ставри, сгушен между китките само свенливо се подсмихваше.
© Лордли Милордов All rights reserved.
