То не бяха студентски купони, не бяха чудеса! Не бе любов, не бе чудо! Душата на всяка компания – Сашо и Милена, чаровни до безобразие, вечно засмени, забавни и остроумни, възпитани. Нямаше нито един студент в университета, дето да не търсеше компанията им. Който още не бе говорил с тях, си намираше и най-незначителния повод да се приближи на възможно най-близкото разстояние. Действаха на хората като магнит. На никого не отказваха помощ и съвет, няма значение по какъв въпрос, не се извиняваха с това, че са уморени или че нямат време. От незапомнени времена от техния випуск нямаше дори скъсани студенти, те сякаш издърпваха всички на повърхността. Всеки беше добре дошъл в стаята им в студентските общежития. ”Душици!”, обичаше да им казва домакинката леля Марийка и това им стана нещо като общ прякор. Никой не ги възприемаше поотделно. Две абсолютно съответстващи половинки на едно цяло. Тяхното цяло.

   Запознаха се тук, в университета. Взаимно бяха привлечени един от друг още през първия семестър на първи курс, а после, като двойка, привличаха и другите около тях. Всички им се радваха - колеги, приятели, преподаватели, а с течение на времето и роднините. Нямаше как просто да не се запознаят с тези на единия, а после и на другия. Покоряваха и заразяваха с чара си всички наоколо. Що за хора бяха тия, бе?!

   Сватбата им, след като завършиха университета, беше естественото продължение на красивата им връзка. Нямаше изненадани от събитието. Заживяха в дома на булката, тъй като къщата беше голяма, а Милена бе единственото дете на родителите си, които с радост приеха Сашо за техен син, такъв, какъвто винаги бяха искали да имат, но майката на Милена се разболя и... При родителите на Сашо остана да живее по-големият му брат, който отдавна вече беше свил гнездо и имаше две деца.

    Като инженери, завършили с пълно отличие, вратите пред тях бяха отворени навсякъде. Приказка! Младите се гледаха влюбено така, както в първия ден на запознанството им. Нямаше кавги между тях, разменени обидни думи, натяквания. Сякаш бяха родени, за да бъдат заедно. Бързаха от работа да се приберат вкъщи, за да бъдат заедно. Нямаше нужда от приказки, един разменен, нежен поглед между двамата бе достатъчен, за да изтрие умората и напрежението от дългия работен ден. Принцесата бе намерила своя принц.

   Един ден Сашо реши да изненада Милена. Беше си дошъл по-рано от работа, а в къщата нямаше никого, тъй като родителите на жена му бяха отишли на вилата. Той искаше сам да приготви нещо за вечеря и така да я изненада. Откакто завършиха университета, не беше го правил, тъй като тази грижа беше изцяло поета от баба му Сийка, майката на Милена. Тя вършеше това с огромно удоволствие, за да се съберат вечер всички около масата и заедно със съпруга си да си припомнят младините, гледайки щастливите си деца. На връщане от работа Сашо беше купил една малка торта от любимата им сладкарница, там, където с жена си обичаха да се усамотяват, тъй като в стаята им през студентските години минаваше един постоянен поток от колеги и приятели. Беше подредил масата с вкус, сложил приборите, запалил свещите и трепетно очакваше Милена да се върне. Но тя необичайно закъсняваше. С всяка изминала минута Сашо все по-нервно поглеждаше към часовника си и чупеше пръсти. Никога не бе го измъчвала ревност, не познаваше това чувство. Но сега сякаш нещо започваше да го човърка отвътре, дори против волята му. Пусна телевизора, за да се разсея и да прогони нахлуващите все по-бясно мисли в главата си. Не, не е възможно, Милена го обичаше, нищо подозрително не бе забелязал до сега, а едва ли можеше и да разпознае подобни признаци. Той не знаеше дори как изглеждат, как се усещат и разпознават. Шума от затръшналата се врата на автомобила долу го накара да се сепне. Скочи мигновено и погледна иззад завесата. Милена?! Милена беше слязла от кола, от чужда кола. Стисна юмруци, но следващия миг се засрами от себе си, отпусна ръцете си и отиде да я посрещне.

-          Защо закъсня?! – глухо промълви той на качващата се по стълбите жена.

-          Добър вечер и на теб! – усмихна се Милена на намръщения си съпруг.

   Цял ден бе чакал тази усмивка, забрави в миг за връхлетелите го подозрения и я прегърна нежно. Загуби се в нейните прегръдки, прости.

   Но злото, казват, никога не идвало само. В началото доста по-рядко, но с течение на времето закъсненията на Милена започнаха да стават все по-чести. Сашо нямаше да се изнервя толкова, ако Милена поне си беше направила труда да скалъпи някаква история за оправдание, но тя само повдигаше безпомощно рамене. Младите започнаха все по-често да се карат и неразбирателството трайно се настани по между им. Така се беше залепило за тях, така се напасна между тях, че сякаш беше трето парче, което им бе липсвало до този момент и чак сега го откриха. Една сутрин леля Сийка с ужас установи, че децата им спяха по отделно. Не знаеха какво да направят, как да помогнат, а не биваше да се месят.

   Един ден, тъкмо когато Сашо беше посъбрал някои свои вещи и бе решил да отиде в къщата на родителите си, докато реши какво да прави занапред с брака си, и звънът на телефона му прекъсна излишното суетене около събрания багаж. Колежка на Милена поиска от него да се срещнат. Всичко свърши в този ден, в този един едничък миг за Сашо, когато разбра всичко.

-  Мислех, че знаеш! Дори се чудех как така не ходиш с нея?! Съжалявам, че трябваше точно аз да ти го кажа, но дори и не подозирах, че не ти е казала. Не е искала да те тревожи, такава си е Миленка. Съжалявам!

   Едва ли съжалението вършеше работа в този зловещ момент. Сашо бе покрил лицето си с двете си ръце, за да прикрие стичащите се по страните му сълзи. Тя, тя затова закъсняваше. Бедната! Излизаше от работа и не помнеше в каква посока тръгва, къде ходи, съвсем сама се скиташе, безпомощна и изоставена. Милена беше болна от множествена склероза с доста рядко случващи се за болестта усложнения в нейния случай. Но все пак се случваха. Докторът не даваше никаква надежда за излекуване, според него, а и според другите лекари, не ù оставаше много време живот. Защо?! Защо на неговата Милена се случваше това?!...

-  Обещай ми, обещай ми, мили, че няма да останеш сам! Моля те, не оставай сам, не е хубаво да си сам! – едва, едва промълвяваше Милена на коленичилия до леглото ù съпруг. Тя зарови пръсти в гъстата му, черна коса и сълзите й се стичаха по скулите й. Любимата ù коса, любимия ù мъж, всичко любимо с него... Тя бе станала само кожа и кости. Нищо от предишната Милена не бе останало. Издъхна, след седем месеца мъки, седем дълги месеци на сълзи и обвинение към тоя несправедлив живот.

    Посърна Сашо, остаря. Не ядеше, не спеше, странеше от хората, не говореше с никого. Остана да живее в къщата на Милена, родителите ù го умоляваха за това, а и той не искаше да се отделя от това място. То носеше усмивката, дъха на любимата, от всякъде чуваше нейния глас, смеха ù. Сърце не му даваше да се отдели от всичко това. Не говореше почти с никого, но през нощта, останал сам в тяхната стая, провеждаше дълги диалози със съпругата си. Припомняше си всичко: и деня на запознанството им, и роклята ù тогава, и усмивката, и всички дни и нощи с нея, възстановяваше по памет разговорите им, споделените мечти, а денем на гроба ù продължаваше от там, от където бе спрял нощем.

-  Стига, остави ме поне през нощта да се наспя! Не смущавай съня ми! Нека не се караме, не искам да се караме, моля те! Казах ти, не мога с друга, опитах. Ей на, нищо не става! Просто не се получава и това е!...

   Сашо ходеше напред-назад, кимаше с глава, ръкомахаше като обезумял, там, на гробището. В началото се оглеждаше притеснено за други посетители, които биха го помислили за луд, виждайки го да си говори сам,  но сега вече нищо не го интересуваше. С нетърпение очакваше края на работния ден, за да хукне с поредния, огромен букет към гроба на любимата жена. Отначало беше нормално колегите му да си мислят, че цветята са за гроба на жена му, но колкото повече време минаваше, толкова повече хората си мислеха, не, надяваха се той да се е запознал с друга жена. Никой и не подозираше за това, което се случваше със Сашо, в дълбокото на нещастната му, осиротяла душа. Един ден толкова беше уморен от недоспиване, че дори заспа на гроба. Събуди се призори, изтупа овехтелия си, измачкан панталон и тръгна за работа. Какво толкоз, нали никой не го чакаше вкъщи?! Нали опита и с други, така поне си мислеше с болното си въображение, но не потръгна. Никой нямаше нейната усмивка, скъпата...