Опитомена
Канарче пърха... с ударите на сърцето... и сякаш ще изскочи през очите ми. Трескавост вали от миглите и плаха нервност пропълзява от усмивките...
Уличните фенери пресичат сенките си, преплитат се със светлините от рекламните билбордове и се впускат в преследване. Гоня се и аз сред тях, лутам се, търся да се припозная някъде... или поне да се уморя от препускането. И умората да дойде като изцеление...
Не ме раняваш. Ранявам се сама. Със хаотичните копнежи на душата. Със завоалираната нежност в ръката ми, когато посяга към твойта ръка. С онази жажда, която порязва и се превръща в стенание... И се заклевам. В себе си. Пред себе си... отдавна опитомена. Без да си дам сметка. Само на моменти разчитам отсъствие на собственото си принадлежене.
Звуци от тромпет ме превръщат в пленница. Мелодията се просмуква през дрехите и се сраства със кожата. Съзаклятничи със сетивата ми и търси да я приютя... Проклятията си превърнах в изповеди, обрекох се на прикрита обич, най-вече опитвайки да я скрия от себе си. Но нощите са летни бури, а утрото... утрото е примиреност.
От края на една любов не можеш да излезеш цял. Другото е просто заблуденост. Но имам нужда от нея, за да се изправя след приземяването. Само онези моменти на питомност, които усещам в очите ме плашат. И раждат канарчетата във сърцето. Пърхащи до изнемога. Трескавостта тълкувах като птича песен... а песента оказа се тревоги.
© Ралица Стоева All rights reserved.
