Feb 10, 2010, 1:50 PM

Оптимистично

  Prose » Humorous
2.1K 0 19
4 min reading

Оптимистично

 

         Никога не ми е вървяло в живота или за да бъда честен - преобладаващо не ми е вървяло в този живот. За другия, ако има такъв, не знам. От малък правя планове, за да видя после как рухват по-бързо и от Световния търговски център. Градя стратегии, а те се провалят по-грандиозно и от плана „Барбароса”. Въобще, карък ви казвам, та карък.

         В един момент ми писна да се чувствам като човек, който очаква поредното цунами да разпилее мечтите му като есенни листа и реших да подходя научно към проблема. Изчетох два рафта книги. Прекарах няколко безсънни нощи, в които спорих със себе си с настървеността и красноречието на Цицерони (да не се бърка с цицоман)  и някак си между другото се запознах отблизо с няколко бутилки водка. В края на това изнурително изследване, натрупал достатъчно емпиричен опит и обогатен със знанието на многобройни по-умни глави от мен, извиках с патоса на Архимед „Еврика!”. Само дето не бях във ваната, като него, а кротко си общувах със звездите, които надничаха като безсрамни воайори през прозореца. Разбрах, че положението ми не е безнадеждно. Спасението се казваше позитивно мислене. Всички капацитети твърдяха, че трябва да мислиш позитивно и тогава просто ще се чудиш как да се отървеш от щастието, което ще се изсипе върху теб като летен порой. Викам си - това е спасението. От утре го почвам това позитивно мислене и ядовете ми ще бъдат само избледнял старчески спомен. Вечерта ударих две водки, за да настроя мозъка на позитивна вълна. Отворих всички чакри и го почнах. Позитивното мислене, де. 

         Сутринта ставам един такъв наперен, самоуверен и си казвам: „Днес денят ми ще бъде прекрасен, успешен и незабравим.”  Веднага ми стана едно хубаво, сякаш току-що съм забил съседката от горния етаж, на която бях хвърлил око отдавна. „Бре! – викам си – Това действало, мама му стара!”  Излязох. Качих се в колата с по-голям финес и от Джеймс Бонд и потеглих настървено като пилот от Формула 1. Времето беше дъждовно, но в душата ми грееше лятно слънце, а в ушите ми звучеше цял концерт от  птичи гласове. Карах и си мислех колко много хубави неща ще ми се случат днес. По едно време се притесних сериозно дали ще мога да понеса толкова много щастие и няма ли сърцето ми да даде фира, но се стегнах и си казах: „Мисли позитивно, пич!”  Веднага всичко си дойде по местата. От радиото звучеше хубава музика. Аз си тананиках в такт и даже не забелязвах сутрешното задръстване. Абе, живот ви казвам, един път.

         Стотина метра преди офиса колата пред мен рязко спря. Аз, както се бях замечтал, видях  това в последния момент и ù направих таран по всички правила на бойното изкуство. Излязох бързо, за да видя пораженията. Два фара и изкривен капак. Малко преди да почна да псувам от яд, се сетих за позитивното мислене и си казах: Нищо.  Леко се отървах. Можеше и по-зле да е. И веднага ми стана готино на душата. Ей, това позитивното мислене е голяма работа! Така да знаете. В този момент от колата пред мен излезе мъж, който бе малко по-малък от фадрома и с една идея по-голям от трактор „Беларус”. Бицепсите му определено имаше още накъде да се развиват, но и така приличаха на планинска верига. На врата му висеше златен ланец, на който спокойно можеха да увиснат две деца, без да се притесняват дали ще ги издържи.

- Ей, тюфлек! – викна ми той – Ти спиш ли като караш, бе? Потроши ми „Поршето”, твоята мама. Сега ще потроша теб.

         Това ми прозвуча като заплаха, но си викам, че може така да ми се е сторило.  От удара сигурно ми се е замотала главата.

- Не се нервирайте, господине! – успокоих го аз – Вредно е за здравето. Какво толкова е станало? Някакви ламарини сме изкривили.  Ще ги поправим. Мислете позитивно!

- Леле. – кресна онзи – викаш на „Поршето” ми ламарина. Ей сега те утепах.

Това беше последното, което чух, преди главата ми да срещне ръката му.

Свестих се в болницата. До мен седеше медицинска сестра, която имаше поразителна прилика с Памела Андерсън. Замислих се дали не са сестри, но отхвърлих бързо тази идея като несъстоятелна.

- Какво ми е? – попитах.

- Преживяли сте тежка катастрофа. – отвърна - Имате три счупени ребра и мозъчно сътресение, но ще се оправите.

Ето. Знаех си, че ще ми върви днес. Тежка катастрофа, а само три счупени ребра. Можеше да са повече. Можеше и главата да ми е счупена. Можеше и крак да ми ампутират. Просто не ми се мисли. Късмет, казвам ви, голям късмет извадих. И всичко това благодарение на позитивното мислене. Пък и хубава сестра ще се грижи за мен. Ако пренебрегна болката от моите ребра, може би ще се добера до нейните, а след това каквото сабя покаже и честта, майко, юнашка. Абе, това позитивното мислене е голяма работа! Горещо го препоръчвам на всички. После има да се чудите как да се отървете от щастието.

 

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Светослав Григоров All rights reserved.

Comments

Comments

Editor's choice

Греховете на Фатима 🇧🇬

Boyan

Фатима легна да умира във вторник по обяд. В къщата нямаше никой, цялото село сякаш беше опустяло в ...

Питаш ме коя съм? 🇧🇬

РосиДимова

Здравей, моя виртуална приятелко! Питаш ме коя съм? Отдавна се опитвам да си отговоря на този въпрос...

Любовта на чаплата (за конкурса) 🇧🇬

perperikon

Гроздоберът бе в разгара си. Пълнехме кошовете с Тинта по терасите, надвиснали над реката, сваляхме ...

Не поглеждай назад 🇧🇬

Greg

Когато си млад очакваш в живота ти да се случат всички хубави неща. Няма място за провали. Няма мяст...

Щастие 🇧🇬

Мильо

Видя ми се тъжен и умислен. Запитах Го: – Какво ти е? Въздъхна тежко и наведе глава: – Тухларят иска...

Забрадката на Йозге 🇧🇬

Katriona

Пламен Камъка похлопа на вратата на съседите си в нощта срещу 15 юни. Брат му и снаха му заминаха сл...