Оранжеви пъзели, гумени майки и други работи
Анук иска цял живот да бъде на 10,
Лу мълчи тягостно, оплетен в лъжи и няма смелост да се разкае.
Някакво безлико безгласно и безусловно бездарно безумие се депресира, защото роклята не стои добре.
Майка ви на всичките.
Плаче някъде, забравена и използвана. Спукана. Инедоизживяна...
А градът е мъртъв много отдавна. Някой му казал, че Галактиката вече си е намерил друг Център и градът се нагълтал с витамини, за да ù се докаже... витамини били, така казват. Защото били синички и на тях пишело „V”. „V” като Vитамин, „V” като Vик, „V” като грандомания и като бигорексия, „V” като...
и така, градът е погребан в собствените си боклуци, наречи го банално, но именно там е погребан...
Някой ми крещи,
давай, казвам,
освободи думите, които само ти пречат, дай ми ги, аз ще се грижа по-добре за тях. Ти не знаеш да ги чувстваш...
И после секундно губя някого и моментално го намразвам, този някого, за по-лесно...
И после си липсвам
и се подреждам.
Мама пита нужни ли са ми тия пъзели,
а аз мълчаливо си редя частички Мен и частички Други Хора
и след часове ù казвам „не, благодаря, аз си имам”
и тя ме гледа едно такова нежно и тъжно, гали ме по бузата и очите ù искат да знаят за какво говоря.
„не знам” казвам
и наистина вече съм забравила...
съвсем забравила, драги ми Смехурко...
ами... аз... да си тръгвам вече?
Ти си много мил, задето искаш да остана, но съм наказана – трябва да се прибирам приказка и половина преди края на Часовете, иначе ще се превърна в тиква, а не обичам тикви, Смехурко. Те са... оранжеви. А знаеш, този цвят ме кара да се чувствам малко некомфортно... и тогава започвам да говоря дълги тежки думи като "некомфортно" и тези думи също са оранжеви. Не ми харесва да ги говоря.
Затова сега си отивам, преди да съм станала твърде оранжева...
© Алиса All rights reserved.
