С един мой познат по една или друга причина попадаме в Смолян. В една от главозамайващите родопски утрини на нашето присъствие там изневиделично ни щуква идеята да отскочим до връх Снежанка. С явното намерение да посетим и легендарните Орфееви скали. Ако трябва да съм честен въпросният туристически обект с митично загадъчният акцент в името си от доста време ми се върти из главата, като цел за посещение.

Естествено нямам и грам обяснение за порива си.

Но пък знам ли?!

След като бях на кромлеха в Долни Главанак, на Бегликташ, на култовия център Перпирикон и в могилата Голямата Косматка – любопитството ми около мистичната природа на траките, може пък без да ме пита здравата да ме е подгонило. Най-вече ми се искаше да установя каква ли по-точно е като интензитет енергетиката му. Все пак това е мястото, зареждащо с вдъхновение легендарния Орфей. Другото, което не ми даваше мира бе, дали пък и след три хиляди и четиристотин години, във въпросната зона все още продължава да витае някакво одухотворително излъчване.

Та - така!

Речено!

Решено!

Тръгваме!

Колкото до подходът като път – там всичко е ясно.

От Смолян до Студенец с автобус. После с лифта и ей къде е връх Снежанка. На кулата пием по една топла напитка. Наслаждаваме се на триста и шестдесет градусовата панорама.  След което за пет минути се озоваваме на въпросните скали. Според информационната табела, точно тук е отсядал Орфей докато твори.

Да! Да!

Красиво място - спор няма!

Гледката - приказна!

Да! Да!

Може би за свирене и пеене – става.

Въпреки, че няма как да преценя - не съм музикант.

Ама като гледам - определено за мечтания местенцето си го бива.

Да! Да!

Но пък другото – онази широко рекламираната сила, уж привличащ музите на поетът с лира на талази… Хммм! Тук точно това май - не ми се получи да го усетя. За красотата че я има – съм съгласен. Но хармонията между геомагнитната сила на Родопа планина и космическата енергетика на сините небеса - нещо май ми се губи. Пък то нали точно такъв тип синхронизационни вибрации служат като катализатори даващи силата за достигане до уникалните философски просветления… Било то на Орфей, било на Конфуции или Кант .

Да! Да!

Но пък, сравнявайки енергията тук с онези на Перперикон, Мадара, или дори светилището в близост до гробницата в Свещари, наистина донякъде оставам дълбоко разочарован.

Набързо правя фотос - два и толкова.

Но още не съм наместил капачката на фотоапарата, когато за втори път онази загадъчната импулсна изневиделичност отново ме връхлетява. Но не само мен. Оказва се, че спътникът ми също е поразен от идеята споходила и мен. В следствие на което, двамата почти единодушно решаваме да се спуснем надолу по еко пътеката, водеща към Смолянските езера.

Речено!

Решено!

Тръгваме!

За най-голямо учудване обаче пред нас се открива нещо като голямо гробище на борове. Много от тях са нападали точно по протежение на трасето, заличавайки го като пътека. Поради това, налагайки ни се да заобикаляме труповете на предалите Богу дух иглолистни исполини често - често сериозно се отклоняваме от правилната посока. В следствие на което после с мъка я откриваме. И може би не това че ще походим някой друг километър не ни е проблемът. Все пак сме излезли на туризъм. По-скоро поне за мен наличието на толкова много дървесна смърт в живата гора, определено ми се явява нещо като второ разочарование за деня.

Добре че близостта на кулата Снежанка, и УКВ ретлансраторите разположени на нея осигуряват прекрасно радио покритие. И така пътеката лъкатуши надолу. Ние пристъпяме от крак на крак. В слушалките звучи уникалния глас на Фреди Меркюри, припомняйки ми своя култов рефрен: „Шоуто трябва да продължи!”. И макар и с леко увиснал от разочарованията нос, припявайки си припева на мега парчето слаломираме между падналите стволове, спускайки се с моя спътник по стръмнината.

Значи!

… да е било, да е било, къде на около четиридесет и пет минути път под Снежанка. Изведнъж нещо като невидима стена буквално ме спира почти на място. Лично на мен такъв тип стоп-явления са ми достатъчно познати. И то не от вчера или оня ден. Случи ли се – знам си. Задължително някъде в близост има точка на специфична енергетика. Както и другото! Има ли такъв тип енергийна стоп-стена човекът, който я усеща трябва да спре. Да се огледа. И да се ослуша. Защото това е много важен знак. И най-вероятно въпросното явление е сигнал за наличие на извор от нетипичен информационен поток. Най-често, от такива потоци или гейзерчета могат да бъде почерпени някакъв вид знание.

Е да де!

Стига разбира се попадналият в зоната, да е в състояние да дешифрира същността на информационния поток от въпросната струящата енергия.

Както и да е! Това са други подробности!

Колкото до конкретната ситуация, рефлекторно се обръщам на дясно или по-точно казано къмто посоката от където по протежение на невидимата стена струи импулсът. А като се заглеждам - какво да видя. Пред мен се кипри неголямо „островче” от въз едри камъни – тип мегалити.

Взирам се по-така!

Брех!

Все едно са като поникнали след дъжд островърхи гъби. Обръщам се с лице и гърди към тях. Затварям очи и правя крачка - две по посоката от която идва импулсът.

Брех!

 Ще каже човек, че скалите излъчват нещо като хоризонтална гравитация буквално всмукваща ме към тях. Обръщам се назад. Моят човек е изостанал с трийсетина метра. Мисля  си:

„Докато достигне до тук ще имам време да замеря. И ако е само обикновен неорганичен и безмисловен енергиен гейзер ще мога да продължа без да нарушавам общия ритъм на разходката.”  

Пускам раницата. Вадя багетите. Още дори не съм ги насочил правилно - и ти да видиш! Те започват да се въртят като перки на витлов самолет. Опитвам се да свирна на моя познат… Аха – не ми се получава. Чак тогава схващам, че ченето ми е бая увиснало от почуда. С известни усилия успявам да го приведа в нормално състояние и свирвам. Помолвам почивката да я направим – тук и сега. Спътникът ми се съгласява.

Въпросните скалици са на има няма седем-осем метра от пътеката. Разбутвам някой друг нахален клон и стигам до тях. Заставам на място и започвам да ги съзерцавам. И ти да видиш - втора изненада! Квазигравтационното притегляне и изчезнало но сякаш нещо от някъде ми изпраща импулс-молба. Ама не за някакво си върховно просветление - там дето на някои шемети звездите им го говорят. Не, не, не! Просто у мен се поражда едно абсолютно земното и прозаично желание да почистя изсъхналите клонки, които засенчват част от мегалита. Пък за самия импулс как да го обясня… Ами сякаш е радиовълна през WiFi или Bluetooth система. Даже започвам да си мисля:
„ Глей сега. Ще каже човек, че камъните са някакви цветя. И видите ли на мен не знайно защо ми се приисква, те да са добре огрени от вече тръгналото на запад слънце. Е сега дали на мен ми се приисква или пък нещо ми го подсказва, това не мога да уточня!”

Но пък се успокоявам, как почти всеки човек е преживявал подобни случки. И много от хората, които са се сблъсквали с такова явление са наясно, как подобни импулси в повечето случаи имат изключително императивен характер. Също като онези обсесивните притегателни всмуквания на вниманието при страстен колекционер съзрял насред битака, липсващ в колекцията му безценен за него екземпляр.

А то си е от ясно по-ясно. В такава една ситуация аналитичната част на волево-мисловните процеси биват приглушени. И хайде да се изразя по така булевардно:

„И бръмбарът, който ти е влязъл към момента в главата те принуждава да правиш единствено и само това, което ти повелява импулсът.”

Та такааа!

Както може би от самосебеси се подразбира, докато моят човек крета към точката, в която съм си оставил раницата, аз едва ли не почти като механично програмирана резачка започвам да чупя клончета.

Нооо…

Все таки! В един момент насред цялото това импулсивното клоночупещо ОКР ненадейно в мозъка ми проблясва искрица разум. Че може би с нейна помощ започвам да си давам сметка, как всичкото това аз правя го в точно определена зона. В смисъл някъде конкретно само пред единия карай на скалното комплексче.

 Нооо…

Може би все таки въпреки този локален блясък от искрицата разум тя се явява крайно недостатъчна да възпламени основния мисловен генератор на големия ум. И май с логиката и анализа съм до тук. С две думи на „първо четене” не мога да си обясня, какво от случващото се с мен в момента тук е така както всъщност трябва да е за един нормален човек. За това и си казвам, че като за начало ще си поокърша, поокърша още малко.

Иии…

И после като поприседна на издатината зад почистения участък, радвайки се на умопомрачителната красота от гледката ще се опитам пак така като преди малко да си поумувам. Иначе - вярно! Пейзажът от тук далеч не е така запленяващ като онзи от по-горе виждащ се от мястото с табелите „Орфееви скали”.

Амааа! То нали си е все Родопа планина! Както, където, откъдето и накъдето да я погледнеш - все си е божествен чар и неземна красота.

Междувременно докато кастря сухите клонаци спътникът ми достига до раницата изоставена на пътеката. Няма как. Каня го да дойде. Дори го агитирам, ако има желание и да поприседне някъде наблизо. Той няма нищо против. Явно е по-уморен от мен. Прави въпросните десетина крачки и започва да си търси място. При почистването обаче аз съм си наранил палеца и показалеца. Кръвта тече доста силно. Показвам раните на моя човек и го моля да поостанем. Поне малко да ми понамалее кръвотечението, че да не си изплескам дрехите.

Докато уточняваме времето на престоя моят човек съзира подходящ камък току, срещу мен. Сяда. На свой ред аз свършвам с кастренето. Присядам и аз. Пред мен е пейзажът. Спътникът ми е с гръб към гледката. Но пък е с лице към мен и към въпросните скали.

Затворил съм очи. Притиснал съм кървящите зони по пръстите си и медитирайки в посока за заздравяване на раните се отнасям нанякъде. В един момент чувам, гласът на спътникът ми, който с някакви неприсъщи за него тревожни нотки ми прошепва:

-         Много се извинявам, че те притеснявам, но знаеш ли – точно зад теб в скалата има човешко лице, което сякаш иска да ни каже нещо!”

Без да повдигам клепачи влизам в тона на шегата му: 

-        Не разбрах! Лице от чието каменно безмълвие струи молба ти да ми съобщиш за съществуването му. Или самото лице иска да ми съобщи нещо конкретно? 

-        Какво? Какво? – критично присвива очи спътника ми. 

-        С две думи мистично лице иска да ми говори нещо или иска и аз да го погледна -а!? – пояснявам аз.

Понеже е наясно, че си падам по такъв тип шеги, спътникът ми свъсва вежди и малко сърдито отвръща:

-       Не знам, иска ли да ти съобщавам нещо за него си или не, но истината е, че си е направо като истинско. Сякаш е на човек, който си е отворил устата. Ма за какво – не знам. Може би… – колебае се моят спътник -  Знам ли! Не е изключено и да иска да пее. Но пък на мен не знам защо, но ми се струва, как сякаш не само и просто говори, ами направо рецитира стихове на някого!

Разбирам, че притеснението на моя човек - не е шега!

Обръщам се!

И го виждам!

Дааа! Истината си е нанаистина истинска! От мъховете и светлосенките образувани от слънчевите лъчи се е образувало нещо като рисунка на лице. И вярно! Сякаш е на пеещ или говорещ човек. Усмихвам се и заявявам:-        Ами да, да! Правилно казваш. Иска нещо! Даже мисля трябва още малко да се постарая около чистотата на гледката му!

Захващам се отново.

Допочиствам старателно пред мнимото лице. После вземам багетите и се опитвам да разбера, какво е това място. Както и какво в края на краищата на практика се случва всъщност към момента.

Мдаа…

Чак и аз се чудя да вярвам ли на импулса - или не. Защото според първичния ми анализ това тук е древен култов комплекс на Протраки. Като датировка по моему е започнал да функционира приблизително към шест хиляди години преди Христа. Или по друг начин казано е на достолепната възраст от около осем хиляди години. Далеч, далеч назад още преди съществуването на цивилизации като Шумерите в Месопотамия, Маите в Америка или Коптите в Египет. А лицето от мъх и светлосенки е нещо като избило на повърхността на камъка материализирано изображение тип лицев отпечатък. Най-вероятно точно лицево копие на един от първите им духовни водачи или много тачен гуру. И пак според импулса, който долавям е проповядвал просветлителните си въжделения точно тук на въпросното място. Споделям всичко това до което съм се докоснал със спътника си.

Той оставя като втрещен.  

Използвайки стъписването ми вадя апарата – снимам и си мисля около някой от детайлите които установих по моя си начин. Но докато умувам тутакси ме стрелва мисълта, че на практика може би не ония зъбери горе, а точно това мястото тук са онези легендарните скали, на които влюбеният в Евридика, Орфей, е изпадал в дълбоките си вглабения, докато е музицирал. Как беше като хронологична периодика - я? А да! Там някъде преди има няма три хиляди и четиристотин години. Вярно! Като период е доста по-късно от времето в което човекът, чието лице виждаме да избива като лик на камъка. Но пък – да! Било е точно тук. Защото всъщност нали това е било някакво си върховно древно светилище на прототраките. Може би и Орфей точно с неговата силно сензитивна душевност го е усетил. А защо пък не и точно тази скрита в гората древност го е подхранвала със сила. А горе на върха може би е отивал, просто ей така да попее. Защото от там са може ли да го чуват из цялата долина.

В общи линии заради кървенето оставаме още десетина минутки.

А за да не скучаем аз споделям и тези си последни догадки със спътника си.

Но пък нали при по-дълги преходи не е добре телата и мускулите много, много да изстиват – решаваме да си вземем довиждане с Лицето и се каним да си тръгваме.

Моят човек го погалва и казва:

-           Довиждане незнайни древни човече. Благодаря ти, че ни спря. Благодаря ти още, че ни покани да си починем в близост до твоя вечен дом.

-           Знаеш ли - я!? – усмихвам се аз - Може и така да е! Току виж той по гласа ме е разпознал, знаейки че ще мога да го усетя. За това и да ме е спрял на пътеката. Ей така! Просто му се е приискал, някой да поокърши клонаците пред очите му. Да му е чист хоризонта както сега. Иии… Щото пък знаем ли колко време до сега е тъгувал, че не може да се наслаждава на залезите в Родопа! Може би за това ме е повикал преди малко.

-           По гласа ли те бил познал? – най-неочаквано се наежва моя спътник - Я престани да се превземаш! Никакъв глас не е разпознавал…

-           Че защо пък?! – учуден от реакцията му питам аз.

-           Защото вече имам чувството, как ти просто си като един самоходен двукрак магнит за най-необичайни срещи. При това мистично прикрити под булото на уж най-случайни случки.

-           Я бе магнит!

-           Я бе, мябе - такъв си си!

-           Че пък и под було!

-           Охоо… Хич не ми се прави на умряла лисица. Преди години ония хора, с които беше ходил на 19 Август на голямата паневритмия по случай Дъновистката Нова година - помниш ли ги?

-           Да! И какво?

-           Какво ли?! После като се бяхме събрали те казаха на всеослушание, как си им обяснявал, че искаш да седите на нам кое си конкретно място. Те се дърпали защото там сте щели да бъдете много близо до танцуващите. Но ти с типичното ти упорство си ги убеждавал, как въпросното място ти било прошепнало, желанието си да сте точно върху него.

-           И какво?

-           Какво ли!? Половин час по-късно всичките сте се озовали на една ръка разстояние от световно известния лечител Алекс Орбито.

-           Ееее… – усмихвам се сконфузен аз.

-           Е ли?! Е ли?! Ами за другото - там с Бранко. Ти може и да си траеш, но той сподели, че когато сте ходили на Мезек ти си му обяснявал, как най-добре е да бъдете на Перперикон към тринадесет часа, защото по това време, нам какво си щяло да се случи…

-           И какво толкова като съм го казал? Исках да сме там по време на зенит, защото инфото тогава е най-чисто като поток! А нали по лятното часове време сме час напред…

-           Да бе да! Час напред – час назад! Дрън-дрън! Не на мен тия. Ти изобщо не обичаш да се печеш сред камъните по пладне. Обачеее… Как ли така случайно се оказало, че тогава е края на работното време за всички работници участващи в разкопките? А на всичкото от горе и точно Професор Овчаров е бил там. А той само в този малък отрязък на деня за около половин час раздавал автографи. И докато си се ръкувал с него си му казал нещо. След което така сте се разбъбрили, че след теб се извила опашка от чакащи. И това ли беше случайно – а? И на Перпирикон ли Овчаров безмълвно те повика - а!? Като сега тук този древен облик на лице?

-           Еее това там с Алекс Орбито и с професор Овчаров си бе напълно случайно!

-           Така, така! Май всички дето те познаваме ги знаем тези твоите уж случайни случайности. Като ония път дето ходихме из западни Родопи. Аз си чертаех едни планове, а ти най-безцеремонно ги обърна с главата надолу. Естествено баламосвайки ме, как руините на Никополис ат Нестум били искали ние с теб специално точно тогава да отидем.

-           Е какво за тогава? Нищо чудатно не се е случило. Гледахме ги и толкова!”

-           Така, така! И ти там пак така случайно отиде да седнеш на оная пейка, докато аз слушах обясненията на екскурзоводката.

-           Ами да. Исках да си прегледам снимките на телефона.

-           Така, така! И какво?! Ти си стоеше и си мълчеше, а ония непознат човек те ощипа по носа и те заговори - така ли?!

-           Горе-долу така си беше!Е! Не ме е щипал за носа, но той ме заговори! Беше ми харесал шапката идиотка-патриотка. Щото и той имаше същата като кройка, но с камуфлажен десен!

-           Така, така! А да не би ти светата вода ненапита да си стоеше и да си мълчеше - а?

-           Амиии - да! Гледах си снимките!

-           Да бе! Гледал си снимките. А после този някой, с който си говореше най най -случайно се оказва не кой да е – а самият Мезаркарим Норбеков. И после ей така най най-случайно ти го проагитира и ни замъкна с шофьора и асистентката му да пием чай в Ковачевица.

-           А ми да! Мисля си, че съвсем случайно си беше! - оправдавам се кажи речи виновно аз, но докато си прибирам апарата в раницата установявам, как кръвта ми вече е спряла.

Констатирайки това ми хрумва, че както нараняването така и самото кървене може пък да не са били чак толкова случайни и решавам да отстъпя от позицията си, казвайки:

-           Ама то нали нямало случайни срещи! Всеки срещнат човек ни давал или отнемал частици емоция. Но пък при всяка среща сме получавали порция урок от Живота. Ето може пък Съдбата случайно да си е наумила да ме срещне с този или ония. Било то от Тукашния свят, било от Отвъдното.

-           Ааа! Не, не, не! Тук вече изпадна в дълбоко противоречие!

-           И защо де!?

-           Защото след случката с Норбеков ти твърдеше, как си лют привърженик на едно клише, в което се казва че: „В едно човешко битие, привидните случайности, в които понякога попадаме, всъщност се явяват най-обикновена съвкупност от пресечните точки на съдбовно неизбежните необходимости, предопределящи личностните ни израствания или деградации!”.

-           Еее не си го спомням това! Но пък признавам си - добре звучи!

-           Добре му звучало! Млъкни! И престани с тези твоите ехидни усмивки, че само като се сетя, как изтръпнах тогава, разбирайки, че онова е самият Норбеков – при това от плът и кръв, така сега настръхвам при мисълта, че нищо чудно и това наистина да е мястото, на което е творил Орфей!            

Та така де! Какво да отговоря - я!? Замълчах си! Щото нали това самия аз си го казах! И то остави друго ами явно се очертава пак да си играем с любопитството ми на гоненка около онези скали…

Ама да видим кога ще да е!?