∞

    

От смъртта на Велвет бяха минали няколко години, а сестра ми ставаше все по-красива. Това бе Ориста – безсмъртието, предизвикано от загубата на любимия й, я разхубавяваше до болка за нейно наказание и за наказание на всички около нея.

Завършихме училище и започнахме да се навъртаме около майка ни, която имаше собствен луксозен ресторант за деликатесна кухня – „При Верония”. Не че тя имаше нужда от помощ, ние имахме нужда от опит. Но не правехме кой знае какво.

Вдигнах очи от списанието, което разглеждах и видях Малена да реже маруля с обляно в сълзи лице. Сестра ми изглеждаше прекрасна. Сапфиреносините й къдрици бяха прибрани в дълга, висока опашка, носеше нежнорозова рокля под бялата престилка, а светлочервените й очи блестяха от сълзите.

Мисълта за Римън не ми даваше мира напоследък. Колкото и да не ми се искаше, трябваше да призная, че желанието ми да го видя не бе предизвикано само от загрижеността за Малена. О, тя бе толкова малка част! Откакто го бях видяла за пръв път, когато майка ми ме запозна с него, у мен бе останало мътното влечение да го гледам още, да го виждам, да говоря с него. Тя представи Римън като редовен клиент, но той не идваше да се храни в ресторанта. Винаги само поръчваше храна за вкъщи и то от най-скъпите ястия.

-Амара, подай ми солницата.

Сепнах се. Сестра ми се взираше разплакано в мен.

-Заповядай – подадох й солта  и се усмихнах на сервитьорката, която мина покрай нас, за да вземе готовите поръчки. Малена днес се преструваше на работлива и беше изоставила обичайното безделие.  Погледнах я. Тя избърса лице по навик, без изобщо да се замисля над движението и каза:

-Мисля, че трябва да отида в Планините на Забравата.

И тогава наистина се уплаших. Ориста бе достигнала връхната си точка. Сестра ми искаше да отиде на онова ужасно място. Въпреки всичко, не си предствях Малена сред онези зомбита.

-Не – инстинктивно изрекох – Не, Малена. Ако отидеш там...

-Ако отида там, мъката ще избледнее – тя разбърка салатата и започна да я сипва в чинии – Ще забравя, ще спра да страдам.

-Не! – вече подвикнах – Много добре знаеш, че това не се случва. Там Забравата те поглъща, но болката не изчезва.

-Но там отиват всички Орисани – някак замечтано произнесе Малена – И не се връщат. Значи в Планините на Забравата им е добре.

Не можех да я разубедя. Зловещото място бе започнало да трови ума и душата й и Малена вярваше, че спасението е там. А всъщност, никой Орисан не се връща, защото губи себе си, забравя всичко освен скръбта и се превръща в безумно зомби, осъзнаващо само убийствената болка.

-Римън се обади преди малко. Нося поръчката му... момичета?

Обърнах се към току-що влязлата си майка и казах равно:

-Малена иска да се премести в Планините на Забравата.

-Какво? – високо вдигнатата й оранжева коса улови лъчите на слънцето и заблестя – В Планините ли?

-Там ще намеря спокойствието – каза Малена с безизразен, някак заучен глас – Ще забравя.

С мама се спогледахме и аз прочетох в тъмночервените й очи това, което вероятно излъчваха и моите. Сестра ми вече се бе отдалечила от нас и Планините на Забравата зовяха душата й.

-Нека да отиде – казах отчетливо, взирайки се в майка ми – Може би е права.

Мама понечи да възрази, но се сепна, разбрала погледа ми. Слънчевите лъчи нахлуваха в кухнята като разтопен синеещ кехлибар. През отворения прозорец се виждаха потрепващите листа на Елмазеното дърво, проблясваха и преливаха в оттенъците на дъгата.

-Добре – промълви майка ми – Добре, миличка. Премести се в Планините. Може би ще ти помогнат.

-Това и ще направя – отговори Малена, а сълзите все така се стичаха по лицето й. С пронизваща вина кимнах и я прегърнах. Тя ме притисна към себе си и каза тихо:

-Ще видиш, че всичко ще се нареди. Болката ще се изличи.

-Да – проговорих – Да, Малена. Обичам те – искрена бях. Просто не напълно.

-И аз те обичам.

-Детенцето ми – мама прехапа устни, докато гледаше как сестра ми си тръгва по слънчевата Рубинена улица и затвори очи – Не осъзнава ли, че в онези Планини всичко ще се преобърне. Ще полудее, ще... – гласът й потрепна. Притиснах я към себе си.

-Всички го знаят, но щом Ориста ги застигне, пред умовете им пада мъгла – изрекох равно.

-Щом се приберем, ще направим Ритуала за Спокойствие и ще включим и нейното име – каза майка ми – Няма да промени нищо, но все пак...

-Добре, мамо, както искаш – целунах я по бузата и отидох при мивката, за да си измия ръцете. Майка ми подскочи.

-Трябва да изпълним поръчката на Римън!

-Римън ли? – избърборих.

-Да, преди около петнайсет минути се обади и си поръча храна – отговори мама – Нека погледна... да, ето иска коктейл от скариди, сьомга с каперси върху канапе от картофи и тирамису.

-Супер, хайде да се захващаме. Този път аз ще ти помагам – казах и започнах да търся каперсите.

Приготвихме поръчката на Римън, потиснати (всяка по разлинчна причина... донякъде), но и двете се стараехме да не го показваме. Мама повика Дотъм и му връчи поръчката на магьосника-писател. Момчето все кутиите и ме погледна.

-Малена ще отиде в Планините, нали? – въпросът му беше толкова искрен, спонтанен и тъжен, че нямаше как да не му отговоря.

-За съжаление.

Големите му очи с цвят на тютюн помръкнаха. Дотъм прокара пръсти през червените си коси и понечи да каже още нещо, но се отказа. Обърна се и се запъти към колата със слънчеви батерии, с която караше поръчките. Останах да гледам след него, замислена за Римън. Ще отида при него, независимо от протестите на майка ми. Вярвах, че има начин да спасим Малена, а сега започнах да осъзнавам, че Дотъм би ни помогнал. Той обичаше сестра ми. Как не се бях досетила по-рано?

С мама си тръгнахме около единайсет и половина, доста изморени (добре, де къде се слагам? Цял ден си бях чела книжка) и притеснени. Тя шофираше нервно, сечеше завоите. Единствено новият ми маникюр в яркорозово ме спираше да започна да си гриза ноктите. И двете усещахме въздействието на Планините на Забравата. Изградените ни от съединения на урана тела реагираха на излъчването на това ужасно място. Титаниевите молекули, влизащи в състава на костите ни, се наелектризираха под въздействието на плътната сила, която струеше от Планините.

-Мамо, спри колата – помолих безсилно. Главата ми се въртеше, струваше ми се, че ще повърна.

-Остана още съвсем малко...

-Моля те – изстенах и когато тя спря, изскочих от колата и се превих на две. Не повърнах, но световъртежът ми се усили. Проснах се на меката червеникава трева, мама коленичи до мен и сложи ръка на челото ми.

-Тази нощ Планините на Забравата ликуват – промълви тя и изведнъж ме полазиха ледени тръпки – Още един Орисан ще се хване в кръвожадния им капан – от гърдите й се откърти тежка въздишка – Моята дъщеря.

Размърдах се, но главата ми пак се завъртя.

-Мамо, ще отида при Римън. Ще измислим нещо – вече бях решила да се помъча да обичам истински сестра си и нямаше да се отметна.

-Не! – внезапно викна майка ми – Не искам да ходиш при него! Нямаш работа там. Наистина ли си въобразяваш, че вековни магически заклинания, въплътени в генетичния код на умбиранците могат да бъдат отменени? Че Проклятието може да изчезне с щракване на пръстите?

Вишневите й ириси блестяха от гняв.

-Защо се ядосваш толкова? – попитах, разтърквайки слепоочията си – Какво ужасно има в това, че обичам сестра си и искам да й помогна? И Римън...

-Казах „не”! – изкрещя майка ми, изгубила всякакво самообладание. Луните вече се извисяваха в кадифеноониксовото небе и огряваха върховете на Планините на Забравата, които ми бе трудно да гледам. Елмазените дървета прошумолиха.

-Какво ти става? – недоумявах.

-Ще ти кажа какво ми става! – закани се майка ми – Качвай се в колата. Ритуалът за спокойствие трябва да се извърши възможно най-скоро. Няма да се разправяме повече.

Останалата част от пътя прекарахме в мълчание. В душата ми се лееше мекота, примесена с гняв и копнеж. Вече бях решила да посетя Римън и мама нямаше да ме спре. Суеверният й страх не можеше да попречи на решението ми.

За Ритуала облякохме дълги черни рокли от тежка, прилепваща материя и сложихме високите си обувки. Малена се беше затворила в стаята си с ужасяващото спокойствие на наркоман, приел дългоочакваната доза. Майка ми отвори книгата със заклинания на петдесет и втора страница, озаглавена „Ритуал за Спокойствие”, после подреди цветята и подправките върху голямата табла. Аз започнах да си припомням заклинанието и пресипах една от онези отвари, които мама не ни позволяваше да докосваме (е, освен в тези случаи) в плитка стъклена купичка.

-Ще запаля подправките, а ти започни да изричаш заклинанието – каза мама равно – Щом пламъкът стане виолетов, залей цветята с отварата и изречи името на Малена три пъти.

-Добре – казах нервно. Досега не бях заемала водеща позиция в какъвто и да е Ритуал. Майка ми поднесе пламъка на горящата кибритена клечка към куркумата, кимиона и джинджифила и аз започнах да говоря:

-О, всемогъща пазителко,

наша премъдра пророчице,

избави душите ни от страха,

пречисти ни от ужаса,

помогни на сърцата ни да пристъпят в теб,

донеси Спокойствието,

заличи Мъката,

отнеси далеч Болката.

Благодарим ти за прещедрите дарове и молим те –

бди над умовете ни, защото единствената ни надежда е в теб.

Вярваме.

Усетих необикновен, копринен полъх на нежна ръка, докоснала лицето ми. Уханието на горящи подправки изпълваше ноздрите ми с остър, но приятен гъдел. Погледнах майка си и тя ми се усмихна, почувствала докосването на Спокойствието. Пламъкът върху подноса се преобрази, потъмня и заподскача в тъмноморавия оттенък на чист аметист. Плиснах отварата върху белите рози и промълвих:

-Малена, Малена, Малена.

Цветята се загърчиха, поръсени със сребристата течност, от тях се издигна благоуханен пушек и те постепенно се овъглиха.

Вдигнах лице към мама. Тя изглеждаше необикновено красива и висока, портокаловите й букли като че ли грееха. Промълви няколко благодарствени думи и покри димящите рози с парче копринен плат.

Малко по-късно, съблякла вече церемониалната рокля, облечена в домашен комплект, се качих в стаята на Малена. Вратата не беше заключена. Влязох и намерих сестра си на леглото с книга в ръце. Спомних си тъжните тютюневи очи на Дотъм, докато гледах изящната й фигура.

-Подреждах бюрото си – каза Малена без да вдига очи от книгата („Сладка прелюдия към Смъртта”) – И изведнъж усетих пробождане в гърдите. Болеше. Но беше приятно. Образът на Велвет някак потрепна, като холограма беше. И болката намаля. Почувствах как намалява.

-Ами... – избърборих, без да знам как да продължа. Сестра ми вдигна лице към мен.

-Трябва да отида в Планините, Амара. Това е отредено. Нямам избор.

-Вярно е!- седнах до нея – Но аз ще направя всичко възможно, за да ти помогна. Имам идея.

-Да ме спасиш? – странно се оживи сестра ми – Да излекуваш болката?

-Искам да ти обещая, но още не мога. Обаче ти обещавам, че ще се опитам. Ще направя всичко по силите си.

-Вярвам ти – развълнувано прошепна Малена и ме притисна към себе си. Прегърнах я и пред мен изплува още по-ярко образът на Римън, съчетаващ копнеж, нетърпение и молитва.

Легнах си обнадеждена и се загледах в бледите луни, които хвърляха ефирна мрежа сребро към Умбра. Пред тях потрепваха елмазените листа на дърветата пред къщата. „Още утре отивам при него” – казах си полугласно и усетих как в гърдите ми като приливна вълна се надига вълнение, тръпчиво нетърпение и много, много надежда. Но не само за спасението на Малена.

Заспах късно и в съня ми за пръв път се промъкна Римън, загърнат с плащ мекота, обвит от нежна мъгла, с бляскави жълти котешки очи, пробягващи по мен.

 

Следва продължение...