Знаеше дядо Марко, че „орташката работа и кучетата не я ядат“, ама пустото му его, все имаше нужда някой да го възвеличае, да му се порадва, да го погъделичка с онова тъничко пухено перце, с което той навремето беше глезен от баба Попадия, неговата осиновителка. Много го обичаше тя, даваше му най-хубавите лакомства, които ги нямаше в нито една сиромашка къща. Баща му беше строг и суров човек, често се случваше да го сгълчи като куче, измежду четирите деца, така че комшийките чак настръхваха, и викаха на майка му:
- Ама, Неновице, как може ма, твоя мъж така да си не обича децата? То бива, бива, ама дете е това, ще се уплаши, ще зафане да заеква, речи му ма, да не гълчи на детето като на псе ма!
- Ти, Иванице не бери грижа, ти ли ще ми казваш дали Нено си не обича децата? Я си гледай твойта работа, пък аз ще си гледам мойта!
- Е убаво! – и Иваница пребраждаше кърпата си и слизаше от комшулука.
Идваше Коледа и Нено носеше армагани на децата, много глад, много студ беряха клетите, а той ра ...