Автобусът на лятото подрани с поне около час и половина (галактическо време) и ранното му пристигане на централната априлска автогара изненада всички, освен жаркото ухилено слънце, което беше прекалено заето да мастурбира, наслаждавайки се на собствените си отразени в палавите речни води пищни къдрици, за да забележи шестте малки цветни точици, които тъкмо се канеха да му пожелаят "много здраве". Всъщност, ако знаеха за скверните му занимания, малките шест точици навярно щяха да потръпнат в яростна погнуса и да изпратят по няколко поздравителни адреса към най-близките му роднини (според съвременните учени в случая биха го отнесли най-вече господата Водород и Хелий, но и редица други първи, втори и трети братовчеди, една древна леля, няколко анахронични божества и милион незнайни оранжеви баджанаци и шуреи), защото само преди няколко часа бяха седяли и пили бира с кренвирши в леглото му. Във всеки случай една от малките черни точици, имаща склонността да мисли за себе си като за нещо, наречено Цек, смяташе, че именно най-високият връх в силно набръчканата планинска одая, сред която се намираха, трябваше да се пада мястото, където старият Хелиос полагаше морни огнени коси след цял ден изморителни гонитби с птиците, загърнат единствено с един вехт наяден от звездни молци син чаршаф. Точката, която Цек упорито и методично убеждаваше, че е по-практично от чисто хуманистична гледна точка да се нарича Келеш (а тя от своя страна споделяше подобни убеждения по обратната ос на комуникация, а се обръщаше към себе си с оборно-царственото Ивайло), се опитваше да прокара идеята си, че много по-логично би било покоите на Слънцето да се намират върху плешивото теме на отсрещния връх Петрахиля. "То дори самото му име си го казва красноречиво - "Слънчев камък"!", обясняваше разпалено Ивайло, а слюнките му се стараеха, доколкото могат, да възпират драпащите към буйната външна растителност словесни пламъци. Екологията преди всичко - дори преди ракията! - както би казал Моко, който в момента не бе в наличност и на когото ужасно би му прилягала титлата "Еко-Моко". Цек с цялото си налично остроумие контрираше с довод, който дори цял декар борова гора не би могла да обори - "Кой побъркан ракол би си направил легло от камик?"

Думите "ракол" и "камик" бяха чисто местни, макар първата определено да се явяваше по-местна, а втората да разчиташе главно на проста, но ефектна деформация на втората гласна, която в определени елитарни среди би била презрително определена като "простоват селски говор". На Цек обаче "простоватият селски говор", който се практикуваше по тези географски ширини (и етилово-саламурени дълбини) му харесваше и с удоволствие би предложил на елитарните среди да духат саламурата. И определено не го смяташе нито за простоват, нито за селски - в неговите уши той звучеше като красива планинска песен, замотала се някъде из острите завои на тънкото черво по пътя си към гласните струни, и придаваща по този начин смисъл и на тази пренебрегвана от поетите част от човешкото тяло, към която май само шкембе чорбата отдава подобаващо уважение.

Между другото, "ракол" буквално се превежда като "сопол", но в онзи романтичен контекст, в който думата "лига" вместо отвращение и коремни спазми предизвиква мечтателност, амбициозност и издуване на джобове и портмонета у представителите на футболното съсловие, особено ако е предшествана от думата "шампионска".

Но за да не се отдалечаваме твърде много от същината на текущото повествование, ще споменем набързо, че две от шестте цветни точки всъщност бяха женски и въобще не бяха цветни, а черни. Черни като греховна нощ и черни като ден на женен мъж. Черни като празнотата на второто клише. Дотолкова черни, че да придават цвят на света около себе си, който без тях би бил сив, а сивото е толкова глупав и безличен цвят, че няма топките да бъде нито бяло, нито черно. Двете черни женски точки обаче съвсем не бяха мургави или нещо такова. Напротив - черното идваше от избора им на облекло, а те самите бяха бели като бедрата на малолетна девственица от македоноидната раса, които все още носеха еднакви дрехи, еднакви прически и не се бяха разделяли за повече от 30 секунди и на повече от 15 сантиметра едно от друго. Белите им лица мобилизираха всички лицеви мускули в изграждането на белозъбни усмивки всеки път, когато някой изречеше буквите с, а, р, и, я, ю, л и м в една определена последователност. Комбинацията "Л-ю-с-и" имаше директно въздействие върху две изкусно подбрани и напълнени със самия сок на Живота от богиня Аминокиселина сочни устни, а "М-а-р-и-я" беше могъщо заклинание, в резултат на което великият маг Мърлин веднага би се прекръстил на Мърльо и би си напъхал Ескалибур там, където и бог Атон се срамува да погледне.

Останалите две неспоменати до този момент точки ще оставим за по-нататък, за да направим разпознаването на характеристиките и отличителните черти на Любо и Хрис малко по-трудно за читателите. По-дяволите... Както и да е.

Шестте малки цветно-черни точки, борци срещу сивотата на петнистия блатен гълъб и лъжливите СиВи-та, пожелаха "много ти здраве" вместо "птичка ти хелиева" на мастурбиращото слънце и прекрачиха прага (през входа за хобити, както се изрази Любо) на автобуса. Не на този на лятото, който също беше пристигнал тихомълком, а на съвсем обикновен очукан стар "Икарус", който трябваше да ги дотърколи до домовете им в голямата мръсна столица. Хората явно често слънчасват точно когато трябва да съчинят някое ключово понятие, защото "столица" е наистина една твърде неподходяща дума за място, където откакто съществува цивилизацията лицата винаги са били далеч повече от сто. Возилото не беше пълно, но нашите шест точки единодушно решиха да се настанят на най-задните седалки. Слънцето воайорски надничаше през прозорците в опити да съзре голо бедро или поне открит слънчев сплит, но уви - всички бяха покрили обектите на неговата страст с изделия, произвеждани в миналото на един от онези полуавтоматизирани уреди от зората на индустриализацията, заради които днес познаваме понятието "лудит", а Нед Луд си изгубил разсъдъка от яд (след като изгубил състоянието си). Вместо да угодят на Тангра, шестте точици решиха да позатрият няколко хиляди мозъчни клетки (понеже главите им бяха понатежали от снощната вечер, посветена на ферментирали природни дарове) и се заеха да решават кръстословици, които иначе стават единствено за хигиенни пособия в особено интимни състояния на духа и тялото. За да покажем непреходната безполезност на тези кръстословици за сивите пихтиести гъби в човешките черепи, ще приведем само един от безбройните примери, кандидатстващи успешно за Нобелова награда за Права лопата в сферата на Обществената деакълизация: "Градът на самоковчани. Седем, водоравно". Ех, да имаше само някой самоковчанин наоколо... Божеството на провидението в този ден явно се нуждаеше от промивка на ушните канали, защото вместо самоковчани прати при нашите шест цветно-черни точки други две от Червен бряг. Евфемизмите тук са неуместни, защото и двете бяха мъжки. И сериозно прекалили с дневната си плодова дажба. В организмите им нямаше вътрешности и дреболии, а овощни градини. Само че градинарят се беше напил и забравил да дойде на работа.

Дърветата и храстите, натежали от плод, необезпокоявани търсеха пролука към външния свят и я намираха най-вече през устната кухина, впили здраво клони в думите. Мозъкът отдавна се беше предал, ако въобще някога е оказвал някаква съпротива.

Двете нови точки, които се качиха в автобуса по време на кратката почивка в Правец, ухилени до уши и с големи найлонови чанти в ръце, се поогледаха и не след дълго се насочиха право към нашите шест точки, вглъбени в най-прозаичната кръстословица на света. Разбутаха малко Любо, Ивайло и Мария, които бяха най-отзад, а Цек и Люси, които седяха на предните две места, дори не подозираха на каква продукция, достойна да се превърне във филм на Морфов или Костурица, щяха да станат безмълвни свидетели. Ако на Слънцето не му бяха изпушили бушоните от собствената му жега, то на мига щеше да прибере величествения си огнен фалос и щеше да извади един огромен пакет с пуканки, голяма диетична кола, щеше да пръдне веднъж властно, освобождавайки място в стомашния си тракт и да се излегне на небесния диван в очакване на двучасова забава от високо качество. Но Слънцето, както вече споменахме, беше тотално изперкало и в съзнанието му се въртяха само кадри с комети-лесбийки в неприлични пози, от които дори на Марс би му проличало изчервяването.

Сконфузната атмосфера, настанила се по върховете на нервните окончания на шестте точки-главни действащи лица на тази съмнителна повест, намери начин да се сконфузи и сама себе си, когато единият червенобрягчанин с викове, наблягащи на случайни предлози и възклицания, разтвори едната найлонова торба с цвят едновременно на загоряло дърво и на кожата му. От торбата се понесе силна миризма на Гергьовден, украсена с ориз и дафинов лист. Овощната градина в организма му осъществи родилен напън навън и уста и ръце се съюзиха в атака по фланга към голлинията на вратата на благоприличието, пазена от Любо, Иво и Мария.

- Взèми, бе! Взèми, бе! Аз съм го правѝл! - нежно ломотеше овощната градина посредством гласните струни, езика и устните на мургавата точка от Червен бряг. - Такова вкусно агнешко друг път нема да опиташ.

Защитниците на противниковия отбор се отбраняваха геройски, но беше ясно, че няма да удържат още дълго чувстващия се безсмъртен централен нападател на Ф.К. "Симплисити" (Червен бряг). Пръв поддаде Любо и печеното агнешко облиза гредата на горната му устна и опъна мрежата на вкусовите му рецептори. Ако мачът се играеше на терена в Червен бряг публиката щеше да избухне в животински екстаз, а мургавелкото щеше да получи заслужен жълт картон за сваляне на фланелката си. За щастие срещата се провеждаше на неутрален терен и хората по трибуните останаха равнодушни. Всичко друго, но не и равнодушен остана самият Любо. Усещането на елегантно плъзгащата се о деликатната мрежа топка с анималистично начало и кухненска третировка въодушеви потърпевшия до степен това негово въодушевление да размекне и останалите от ариергарда. Угощението в чест на Свети Георги обиколи цялата задна редица на автобуса, като единствена Мария се прояви като истински мъж и устоя на изкушението, въпреки че беше успокоена, че "няма да качи калории".

"Аааааа, споко, добре си ти!", почувства се длъжен да добави предлагащият към дамата, както един истински готвач се чувства длъжен да добави слюнка към супата на клиент, когото не понася, "имам едни колежки, дето ако ги сготвя, трябва да пиша после на дъската "Постно!". Отпред Цек и Люси потъваха бавно в собствения си срам, както тампон потъва в... е, сещате се.

В следващите час и половина - точно време за едно пролетно подраняване на лятото - на задния ред на автобуса "Икарус", пътуващ от Райската градина на провинцията към Чистилището на столицата, се случиха неща, чието описване би затруднило дори Уудхаус, а Роуън Аткинсън би получил епилептични гърчове в опити да предаде случката чрез любимия си физически хумор.

- Работя в ресторантьорския бизнес. - избълва Червен бряг в отговор на въпроса на Любо с какво се занимава. - Готвач съм. Колегите много ме обичат. Викат ми Иво Негъра. Ама знаеш ли защо? Щото бачкам като негър. Аааахахахахахахахахахаха! - последните два звука, повторени многократно за по-голяма убедителност, накараха целия автобус да се обърне, търсейки с поглед умиращ койот. Също така накараха очите на Иво Негъра да се разходят на няколко сантиметра пред орбитите си и после пак да се шмугнат вътре, сякаш нищо не се е случило. Това упражнение се повтаряше при всяко споменаване на висок глас на въпросните две букви а и х. А те нахалстваха и изскачаха от влажната си пещера на всеки тридесет секунди.

- Ей, човек, взèми си малко агнешко, бе, кво си се отчаял! - ръцете, държащи купата с месно съдържание, се понесоха към предната седалка отдясно, където дремеше Хрис. - Ти от къде си, бе, брат?

- От Бургас. - някак несигурно каза Хрис, сякаш миризмата на дафинов лист беше изстрила папката "Temporary Files" от твърдия му диск и заменила интернет картата му с петало луканка "Орехите".

- А, я съм работѝл шест години там, бе! Е, не баш там, де - във Варна. Аааахахахахахаха!

И Цек, който до сега слушаше по пуритански омерзен, но в този момент не можа да удържи смеха си, беше бачкал шест години в Белгия. Е, не баш там, де - в Германия.

- Е, много се радвам, че сте били в тоя край - Тетевенския. - патетично, доколкото патос можеше да съществува в купа заедно с агнешко, ориз и дафинов лист, процеди Иво Негъра - Там е тва, Рибарица, нали? Много красиво е там! Страхотно! Не съм ходил никога. Аааахахахахахахаха! Сега живея в Дружба - навсякъде панели, гора от панели. Ужас. Аааахахахахахахахаха! И понякога така се нервирам. Като ми дойде пет-минутката... и жена ми после ме пита: "Иво, ти ли си си вече?" Аааахахахахахахаха!

Иво Негъра, който през цялото време праскаше на крещящ врачански диалект, взе да разправя история за някаква продавачка от Банско, която веднъж не искала да му продаде гел с репликата: "Щъ е тава джел? Аааахахахахахахахаха!" Последното разбира се беше художествено доукрасяване в типичния за него саркастично-шизофреничен стил. Иво Негъра се оказа страхотен разказвач. Помощ му оказваше и сливовата ракия, която Любо беше извадил от куртоазия, а Иво Негъра и без куртоазия си я пиеше. До него другата червенбрягска точка, с доста по напоена овощна градина, симулираше нещо средно между дрямка и полуизсипан чувал с тор. "Тавà е братчеда. Найш как се казва? Иван! Аааахахахахахахахаха!" Изящество в една купа агнешко!

Любо, който се беше вживял в ролята на личен психо-терапевт на Иво Негъра и разискваше с него дълбоки социално издържани теми, синтезирани в съждението "Якото е, че правиш това, коет' те кефи, човек!", ненадейно беше изкаран от псевдопрофесионалния си транс, когато овощната градина на Иво Негъра подаде морзов сигнал към очите и съзнанието му, и след кратко обмисляне и около едночасова обзервация върху фланелката му с надпис "Дет" и рисунка на черепи и коси за сено, от устата му се извиси възклик:

- Аааааа, ти си рокаджия, а? - и за да засвидетелства музикална осведоменост и висока обща култура, добави напевно - Come on, let's twist again... Аааахахахахахахаха!

Всички присъстващи се разбраха дружно да изпратят благодарствени писма на фирмата-производител "Икарус", за това, че бяха конструирали автобуса си достатъчно тесен, за да не може Иво Негъра да разгърне и танцувалния си талант и да демонстрира нагледно как се танцува на въпросната "рокаджийска" песен.

Шестте цветно-черни точки, които от време на време наричаме "наши" за целите на разказа, пък съжаляваха, че няма да им се наложи да изпратят едно благодарствено писмо на "Панасоник", за това че тяхна видео камера случайно се е намирала в ръцете на някой от тях по време на тази сюрреалистична автобусна пътуванка.

"Икарус"-ът започваше да крещи все по-силно с приближаването на целта. Явно и на него не му се връщаше в столицата, след като е вкусил от сладкия прахоляк на провиницалното спокойствие. Или пък и на него му беше забавно случващото се в основата на задника му. Ако беше човешко същество вероятно би отделил известно количество флатулентни газове от наслада, но той така или иначе си флатулираше през цялото време, защото ауспухът му отдавна не беше се любувал на нежните ласки от ръка на механик (или поне служител в автомивка). Слънцето отдавна беше разпиляло животодаряващите си огнени семена върху салфетка от облак и хъркаше блажено на върха на Тетевен, наречен от местните Червен, заради румените отблясъци, които хвърля дупето на Хелиос, докато се качва в царската си спалня. Цек се оказа прав, но нямаше кой да потвърди, така че спорът за слънчевия креват си оставаше широко отворен като вратата на ЦСКА на 29-ти ноември 1998 г. на градския стадион в Ловеч.

Душата на Иво Негъра също продължаваше да бъде отворена, когато настоя нашите шест цветно-черни точки да вземат едно двулитрово шише прясно мляко. "Да го вземе някой да го прелее в туби... от тия по 500 мл", заръча той на Мария, която отказваше да изпълни заръката от моминска срама и на свой ред предлагаше Негъра да даде шишето на някой измежду Любо и Иво. "Взèми, бе! Ня'а ми ка'аш кво да правя! Аааахахахахахахаха!", гласеще категоричният отговор на Иво Негъра.

Любо, чиито симпатии към готвача-повествовател прозираха по-ясно и от зърната на Ясмин Блийд в "Спасители на плажа", все пак се нагърби с отговорността да приеме благородния подарък на мургавия Иван Звездев с налудничавия смях. Шестте точки се разбраха да се съберат някой ден и да изконсумират концентрираната в двулитрова бутилка емоция от тази незабравима вечер, чиято точка бе сложена малко след това с по една бира в рок-бар "Адамс".

****

Вярвам, че на уважаемите читатели им е писнало от този мой отвратителен навик, разпрострял се из цялото съчинение по действителен случай, да заменям хората с точки. Но нима не сме ние точно това. Нима не е човешкият живот една нищожна дребна точица от цялата необятна и стряскаща вселена. Вероятно е. Но не бива да се забравя, че без точка нито едно изречение не е завършено.