ОСЕМДЕСЕТ И ПЕТИ КИЛОМЕТЪР
В седем и половина часа сутринта електричката беше почти празна. Влезлият вътре мъж огледа вагона, примижа срещу пробиващите през прозореца лъчи на изгряващото слънце, избра си седалка откъм сенчестата страна, седна, опря чело на прозореца и затвори очи.
Той беше небръснат, облечен в тъмносоньо, леко измачкано сако, светлосини дънки и лъснати, макар и поизносени вече обувки.
– Следващата спирка на влака ще бъде… – силният, звънлив глас на диктора го изведе от полусъненото състояние.
Мъжът потрепна, леко се поизправи, промени позата си като облегна врата на облегалката и отново щеше да се потопи в забвение, но тук вниманието му привлече влетялата във вагона девойка. Срещайки погледа му, тя се отправи в посока кън него и, шумно въздишайки, се тръшна на срещуположната седалка.
– Дали спира на осемдесет и петия километър, знаете ли? – попита го тя.
От нея миришаше на вчерашен парфюм, мъничко примесен с леки алкохолни изпарения. Изглежда, девойчето така беше бърза ...