Ежедневието ми е хаос от мигове, покрити със снежинки и направени от любов. Пътища, които ме разделят отвсякъде, непрочетени страници стара история, която съм писала някога. Дишам студения мръсен въздух по покривите, докато очите ми заснемат въртележката от цветове, сред които няма мои и твои. Преоткривам спокойните сънища, в които се търсехме и все те намирах. Макар всичко да е белязано. Ти съществуваш и си някъде там и вероятно си мислиш за мен.
 Аз си прерисувам снежинките от прозореца. Просто защото не съм в състояние да правя каквото и да било друго. Шоколадът ми, дето цял живот го обичам, си остана недопит на масата, но всъщност съм другаде, скитаща и щастлива.
 В онова, което искам да се случи, не би ми попречила зимата и нейните тъжни лица. Тишината щеше да е по-силна от всички думи, с които би искал да ме спреш. И нямаше нея да слушам, защото бих забравила непризнатите чувства и безцветното минало, за разнообразие дори не бих построила нов свят. Този ми е достатъчен, за да бъде премахнат, отречен и захвърлен на някъде. А после аз и ти. Твърде сме всякакви, защо само осем буквички?
 Мога да създавам любов. Аз съм нейна и не ми остана свобода, която да подарявам. Ако тя избере теб - слизам от покрива. Целуни ме.