Седях и се давех в очите му. В двата сини водовъртежа, които малко по малко ме засмукваха и не ми оставяха друг избор освен да потъна. Губех се и пак се намирах. Огънят, който опустошаваше всичко в мен бе едва достатъчен, за да го стопли. Която и да беше тази, заради която е горял, беше взела безгрижието му и го беше оставила предпазлив и недоверчив. А аз бях наивна като малко дете и вярвах в идеалното.
   Той ми говореше, а аз нямах сили да откъсна поглед от очите му. Хипнотизиращи, спиращи дъха.
   И после си тръгна. Без да каже и дума. Изчезна толкова бързо колкото и се появи. А това, което последва беше по-неочаквано от всичко друго. Празнината, която остави в мен беше твърде голяма за малкото същество, което бях тогава.
   Трудно ми е да си обясня какво се случи и как се стигна до този лабиринт, но от този ден на там на където и да се обърнех виждах очите му, усмивката му. Всеки разговор, всяка прегръдка след него ми беше безвкусна. Исках само него и в същото време исках да остане в миналото. Вече не бях малкото наивно момиче и знаех, че си е тръгнал завинаги, но, о боже, колко силно желаех това да не е истина. И си повтарях, че с времето той ще избледнее, че няма да нахлува в мислите и сънищата ми, че ще спра да сравнявам всичко и всеки с него. Но ето че мина доста време, а той все още е тук, в мен. Той все още е призмата, през която гледам света и аз все още съм благодарна, че се появи в живота ми и ме промени. И все още го виждам - навсякъде и всеки ден. В любимата си книга или филм, в очите на непознатите и в сънищата си. Без дори да го осъзнава, той стана господар на цялото ми същество и ме дамгоса завинаги.