22:28 вечерта е. В понеделник. Един от онези понеделници, в които всичко върви наопаки и само стоиш и се ослушваш от къде ще се появи поредното неочаквано и нежелано препятствие.
Почти си отдъхвам, отпускайки гръб на меката възглавница, че денят е към края си и с химикала в ръка се опитвам да изчопля, да изстържа или поне да задраскам онова, което не ми позволява да се потопя докрай в света на сънищата.
Стискайки зъби чак до болка, намирам върху какво да насоча яда си. Понеделникът! Не, не точно този определен понеделник, а всички онези понеделници, които се нижат един след друг, и които хем искам да пусна да си отидат, хем държа здраво, като дете, стиснало в ръчичките балона си и което осъзнава какво е сторило, чак когато той се спука.
Всичко, което знаят възрастните за балоните е, че стават за украса за рожден ден, пълни са с въздух и, че при определени обстоятелства, се пукат. Това и на мен, като на един потенциален възрастен, ми е известно, макар още да не искам да го приема. А оно ...