22:28 вечерта е. В понеделник. Един от онези понеделници, в които всичко върви наопаки и само стоиш и се ослушваш от къде ще се появи поредното неочаквано и нежелано препятствие.

Почти си отдъхвам, отпускайки гръб на меката възглавница, че денят е към края си и с химикала в ръка се опитвам да изчопля, да изстържа или поне да задраскам онова, което не ми позволява да се потопя докрай в света на сънищата.

Стискайки зъби чак до болка, намирам върху какво да насоча яда си. Понеделникът! Не, не точно този определен понеделник, а всички онези понеделници, които се нижат един след друг, и които хем искам да пусна да си отидат, хем държа здраво, като дете, стиснало в ръчичките балона си и което осъзнава какво е сторило, чак когато той се спука.

Всичко, което знаят възрастните за балоните е, че стават за украса за рожден ден, пълни са с въздух и, че при определени обстоятелства, се пукат. Това и на мен, като на един потенциален възрастен, ми е известно, макар още да не искам да го приема. А онова, което знам аз за балоните е, че могат да бъдат във всички цветове на дъгата, в най-различни форми, че напълнени с вода стават страхотно оръжие срещу съседските котки или пък приятен начин за прохлада в горещите летни дни; понякога, когато си сам, са добри приятели, а друг път, когато лудуваш с истинските си приятели, са чудесно средство за игра.

Какво им разбира главата на възрастните от балони?

Връщам се назад във времето и виждам малко момиченце, с рошава коса  и зачервени бузки, босо, да подритва безгрижно балон...

Не знам дали това е било в понеделник, тогава не е имало значение.

23:08 е. Май ми олекна, подозирайки че стискам до спукване балона на детските си мечти. А как е рано още...:)