От децата се уча как да живея

От децата се уча как да живея

Симона е слънчицето в нашето семейство. Ние всички я обичаме и боготворим. Всеки й купува лакомства, играчки, дрешки. Защо аз съм й любимка? Защото се държа с нея като с приятелка. И си имаме наши тайни.

Когато беше на четири годинки се влюби в сина на моя приятелка. Станала съм покрай нея приятелка с всички млади майки в градинката, където я извеждам на разходка.

 Всяка вечер като лягахме да спим ми говореше за Иван. Как като го види ще го прегърне. Как като порасне ще се ожени за него. На четири, на четиридесет или на сто години се оказа, че влюбените си приличат.  Обичат да мечтаят и могат с часове да говорят за любимия човек.

Поканих една вечер Иван и майка му на гости. Симона си облече най-хубавата рокля и щом на вратата се позвъни тя легна на пода и затвори очи.

- Защо лягаш, няма ли да ги посрещнеш?

- Искам Иван да ме събуди с целувка като в Спящата красавица.

Отварям вратата, Иван я прескача и влиза в хола. Майка му го пита, защо не поздрави Симонка.

- Защото си имам гадже.

На нея й стана доста криво, но след малко се заиграха. Защо и възрастните не могат така лесно да забравят обидите?! После цяла вечер й обяснявах, че и това се случва в живота, но не е страшно има време ще се влюби отново. Скоро забравихме за Иван, защото тя се влюби във Вальо от детската градина. Вече си говорехме само за него и когато той й каза, че я харесва, тя се влюби в друг.

Когато влюбванията й приключиха започна да не й се ляга да спи и шикалкавеше. Ту й се пие вода или пък е гладна или е забравила да си измие зъбките. Ако е мое дете...как ще заспи само, но аз й угаждам за всичко и даже не се нервирам, а се забавлявам.

Една вечер, докато си пиеше сока в леглото си накапа горнището на пижамката и се наложи да я преоблека. Отворих шкафа и й предложих да си избере някоя блузка, с която да спи. И да я ползваме за пижамка. Тя избра мека памучна розова блузка облече я и си легнахме.

На сутринта станахме и започнахме да си приготвяме закуска. Аз си направих за мен кафе, за нея детско кафе - мляко с какао. Попитах я какво иска да закусва.

- Кроасан, моля!

Погледнах в шкафа, кроасаните бяха свършили.

- Обличай се, слизаме до магазина.

Помогнах й да си обуе дънките и чорапките. Взех якето и тя се намръщи.

- Няма да излезна с тая блуза!

- Симона, под якето никой няма да я види, няма сега да ми капризничиш. Отиваме до магазина, не на ревю.

- Не, няма да излезна с нея.

Леле, полудях. Ама ние сме виновни само й купуваме то се е замляло от дрехи, от хубави по-хубави. Това моите деца да ми спретнат, едно шамарче и са готови, но при Симона дори не си го помислям.

- Добре, кажи какво искаш да облечеш. - Това го казвам на по-висок тон. Тя ме гледа уплашено.

- Бабо, нали се разбрахме, че това е пижама и аз не искам да излизам навън с пижама.

Милата ми тя, аз съвсем забравих.

- О, Симона, извинявай! Колко е хубаво, че те изслушах.

Прегърнах я и я целунах.

- Прекрасно дете си, скъпа моя, и си права.

Преди няколко дни се скарахме с мъжа ми. Нали всички деца са при нас , гледаме да не се караме, за да не им вгорчаваме живота, но...така се получи, нерви.

Когато децата бяха малки избягвах да се караме пред тях. Правехме го рядко, просто за да знаят, че и това се случва в живота.

Симона си играе в краката ми и аз й казвам да отиде при мама и татко в другата стая, за да поговорим с дядо й.

- Но, бабо, аз няма да ви преча.

Тя остана и аз трябваше да съкратя речта, която си бях подготвила. Обикновено скандалите ни започват за нещо дребно, но продължават с „А така ли? А когато баща ти... А на чичо ти, на жена му на брат й, зет му помниш ли..." И намесваме родата до девето коляно. Понякога ни се е случвало да затръшваме врати. А понякога спираме да крещим и започваме да се смеем, защото някой е попитал:

- А ние за какво започнахме да се караме, та намесихме цялата рода?

И странно и двамата не помним. Значи не е било нещо важно.

Реших да не викам този път пред детето и се обърнах към мъжа ми.

- Трябва да ти кажа, че единственото, което искам е, някой просто да ме прегърне и да ми каже, че ме обича.

Симона се изправи на секундата и аз я попитах:

- Защо стана?

Тя се качи на колената ми

- Нали каза, че искаш някой да те прегърне.

Прегърна ме и ми каза:

- Бабо, аз много те обичам! Най-много от всички, до небето чак.

Онемях. Колко е простичко всичко в детските главички и как ние възрастните всичко усложняваме.

- Видя ли какво трябваше да направиш?! Да реагираш като детето. И да си спестим куп обидни думи. Вместо това, ако тя не беше при нас, щеше да ми развиеш теория, че ако ти не си ме прегръщал и обичал през тези години си щял да избягаш. Да ми кажеш, че съм капризна и разглезена жена. И аз щях... и ти щеше, а е толкова лесно, само трябва да се чуваме.

Получих най-нежната прегръдка, искрена и по детски чиста. И ми стана леко на душата. Всички грижи изчезнаха моментално.

Затова ще си остана дете, докато съм жива. Защото животът е хубав и трябва да ценим всеки такъв щастлив миг, всяка прегръдка и нежна дума, а не сами да си образуваме нерви за нищо.

- Дядо, сега и на теб ще ти кажа „обичам те, обичам те", ти ми кажи кога да спра.

Останалата част от вечерта посветихме на малката. Заспа между нас с усмивка на уста. А ние си обещахме, че щом започнем да се караме, ще си припомним тази хубава вечер. Дано!