Седя пред кафенето, пия си чая, зяпам и мисля...

Обмислям идеи за нещо смешно, нещо ведро, нещо весело...

Стига с тая политика, стига с тоя реализъм, стига с мрачните виждания...

Да се развеселят хората.

И го умея – може да се види. А и в някои медии /в събота пак пуснаха един разказ/...

Ето – сега ще зърна нещо, ще прехвърчат някакви искри из мозъка ми, неправилно свързаните центрове ще заработят и...Това, което за нормалния човек е правило, при мен ще стане абсурд...

Например, тия помияри...

Дето притичват по улицата. И не спират. Оглеждат се, търсят нещо за ядене, бързат да изчезнат от чуждия район или да подгонят пес, навлязъл в зоната им...

Ама какви очи имат...

Тъжни...

Просто човек се разчувства при вида им. И хич не се сеща за някакви забрани и тем подобни глупости – подхвърля им нещо за ядене. А те се облизват, завъртат опашка и чакат...

Пък ако нямаш под ръка нещо – протягаш я, помилваш ги...Те пак очакват залък, ама и на милването са доволни...Не им се случва често...

В този момент поглеждаш към минувачите...

И се стряскаш...

Очите им са същите...

Тъжни, очакващи нещо...

А хората са мрачни, предпазливи, очакващи ритник или удар...Не физически – по-лош...

Е, някой там си подсвирква. И мигновено десетина чифта очи го стрелкат – къде неразбиращо, къде подигравателно, къде с бърз, безразличен поглед минават и отминават...

Усмихнатите са подозрителни...

А веселите са готови престъпници – в тая немотия само крадец може да е в настроение. Независимо какъв – джебчия, политик, бизнесмен...Крадец...

И какви случки може да се развият...

Да се смееш...

Да се отпуснеш...

Да избягаш от реалността...

Но не става...

Минало ми е вдъхновението. Свършил е зарядът. Няма настроение...

И пак се появява реалистично тъжен портрет на съвременността...

Съжалявам…

хххх

Пия си чая пред кафенето. И погледът ми танцува из площада. Минават хора – млади, стари, деца...

А нещо розово все се набива в очи.

Впервам поглед.

Възрастна, дребна женица е заела няколко квадрата пред паметника на Кирил и Методий.

Няколко квадрата – защото не стои на едно място. Играе нещо. Заглеждам се в далечината, ослушвам се...

Да, има гайдар нейде на другия край. И жената ...подскача, върти се, движи се...Играе. Хоро ли, ръченица ли – тя си знае.

Но танцува...

Минаващите внимателно я заобикалят.

Била нещо не наред, казва ми сервитьорката.

Нямала близки. Или те не я искали. Прибрали я в едно заведение.

А сега била пусната – за да е сред хората. Обществената среда я лекувала...

Първата мисъл – абе, лекува, ама...

Не е само тя.

Улиците се изпълниха с хора, които наричаме обобщено „луди”. Въпреки протестите на специалистите, че става дума за болни хора.

От които се боим.

И с право.

Ей го – оня ден видях писмо от човек, чието дете е било грабнато от подобен освободен луд. Едва го настигнал и отървал чадото. От какво – не знае. Но детето все още заеквало и се плашело...

Човекът разбира – да, онзи не е виновен. Болен е. Но кой го е пуснал? Кой е поел отговорността за възможните последствия от подобен експеримент? Или начин на лечение?

Кой ще сдържа болния, ще го лекува, ще следи развитието на болестта?

Кой ще го опази от подобни ексцеси, опасни за гражданите?

Разбираемо е – специалистите искат обществената среда да създаде условия за подобряване здравето на пациентите.

Но и хората, наричани обществена среда, искат спокойствие...

Реалността е жестока – безработица, криза, мизерия, риск от война...

И тук се появяват някакви непознати, за които се налага да се внимава най-малкото...

Не може да се изисква от нормалния човек чак такава доза хуманизъм и себеотрицание...

Въпреки всички хубави приказки...Ние сме си грешни хора...

И избираме – между тоя до нас и непознатия...

Предрешен избор...

Натрапен ни...

Добре – лекуваме болните.

А нас кой ще лекува?

Защото все по-често се оглеждам и питам – абе, ако това е нормален свят, къде има друг? Спасителен за нас…