искам само да уточна, че частите са в логична последователност и ако не започнем от първата, ще се загуби целия смисъл :) приятно четене :)

..............................................................................................................................

Лионард Силк не можеше да заспи в голямата си тиха спалня. Всъщност рядко спеше там. Откакто стана лорд, неговата подозрителност се бе превърнала в налудничава мания, никой в двореца не можеше да бъде сигурен къде прекарва нощите си. Понякога със седмици спеше в кабинета или библиотеката, с която така се гордееше.

Взе един от малкото свещници на бюрото си и излезе от работния си кабинет през странична врата. Навлезе в малък коридор, един от много подобни, които свързваха стаите една с друга, далеч от любопитните погледи. Лионард не бързаше, осветявайки пътя си в тъмното, за да не пропусне вратата, която иска да отвори. Ниският тесен коридор го отведе в стая, голяма колкото неговата спалня, но много по-богато украсена. Повечето от стоките на Острова бяха внос, а за двореца не скъпяха най-доброто. Стаята бе уютна и топла, богато украсена, с балдахини около леглото, с фризове и инкрустации, огромните южни прозорци, покрити сега със завеси, щяха да я изпълнят със светлина, когато изгрее слънцето. Свещите бяха оставени да горят.

Лионар затвори вратата след себе си и спусна над нея завесата, която я покриваше. Постоя няколко секунди, загледан напред. Имаше голяма маса с разхвърляни листа и дреболии точно пред високите прозорци, ракли, табуретки и меки кресла, всички удобства, които може да си позволи човек. Онова, която я отличаваше, бе малкият подиум в сградата, върху който бе поставена висока почти колкото човешки ръст арфа с орнаменти от сребро и злато по извитата й рамка. Лионард остави свещта и прокара пръсти по рамката. После се обърна към другия край на стаята, където беше леглото и видя някой да спи ,свит на кълбо, в единия край.

Лордът се приближи тихо и клекна до леглото, загледан в лицето на спящия Гейбриъл. Макар че бе почти на петнадесет, изглеждаше момичешки нежен и беззащитен като ангелче. Прозрачна гладка розово-бяла кожа, нацупени малки устни, тъмноруси мигли, които хвърляха сенки над бузите, деликатно носле и заоблена брадичка...Човек оставаше с чувството, че гледа голяма красива порцеланова кукла. На дясната му буза личеше синина и три продълговати зачервени белега от плесница. Мъжът сложи леко пръстите си върху тях. Кожата бе топла и мека.

Момчето трепна в съня си и отвори очи. Щом погледът му се избистри и разпозна кой стои пред него, изхълца и се сви уплашено.Пламъчетата на свещите се отразиха в огромните му тъмни зеници, разширени от ужас.

-Ето, пак трепериш-укорително каза лордът.-Знаеш колко ненавиждам това.

Продължаваше да го гали леко по бузата. Малкият го гледаше безмълвно, но през тялото му премина още една тръпка.

-Не трябва да го правя така-този път гласът на Лионард бе по-кротък, уморен и пресипнал.-Не бива да се страхуваш от мен...Не и ти...Всички се страхуват от мен. Мразят ме, заговорничат, не смеят да ми кажат нищо в очите...Кога се превърнах в такова чудовище? Кога и ти започна да се страхуваш от мен?...Гейбриъл, ще ми простиш ли? Моля те, кажи нещо!

Момчето примигна.

-Гейбриъл, не искам да те наказвам...Не искам да те притежавам...Опитвам се да се грижа за теб, старая се... искамвсичко да е идеално...Толкова ли е трудно?

-Лионард...аз…не ти се сърдя.

Толкова искрен и наивен глас.

Лордът се засмя нервно и зарови пръсти в русата му коса. Смехът му беше накъсан и почти се превръщаше в хлипане. Този мъж, чието име само предизвикваше ужас у всеки на Острова, почти се беше разплакал на колене до леглото на момчето. То продължаваше да го гледа, без да реагира.

-Трябва да спиш, знаеш ли-промърмори накрая Лионард.-Знам добре, че тези нощни запои не са място за теб. Но само на теб мога да разчитам, само на теб мога да имам доверие. Разбираш ли защо искам да си с мен? Ти си моето съкровище.

Гейбриъл се размърда.

-Ами Джошуа?

-Какво за него?

-Бил е твой...преди осем години -Лионард само изсумтя.-Бил е твой толкова дълго. Дори сега не се отделя от теб. Нима не можеш да разчиташ на него?

-Престани, Гейбриъл -поклати глава мъжът.-Нищо не е такова, каквото изглежда.

Момчето се се размърда и седна в леглото, обвило коленете си с ръце.

-Учителят днес ме похвали-изведнъж каза то.-Каза,че напредвам изключително бързо.

Лионард се насили да се усмихне.

-Отдавна си надминал учителя си по музика, Гейбриъл. Ти владееш музиката, на просто извличаш звук от тези опънати жици. Имаш дарба, караш хората да видят това, което си представяш. Не съм срещал подобно нещо през целия си живот, а повярвай ми-слушал съм много музиканти. Ти си изключителен...специален...Не искам дори да си помисля, че можеш да бъдеш някъде другаде, освен при мен.

-Какво става, Лионард?-тихо попита момчето, предчувствайки нещо.

-Джошуа казва, че трябва да те отпратя-най-сетне призна той.-Присъствието ти тук би могло да провокира настроения срещу нас сред войниците.

Момчето изтръпна и се сви назад към възглавниците.

-Ще го послушаш ли?

-Не знам дали е сериозен или просто си въобразява. Толкова се инати напоследък, постоянно си проси наказание...Имам толкова проблеми за решаване! Не мога да мисля и за глупавата ревност на някакво хлапе! -той рязко стана и започна да крачи нервно около леглото.-Лорд Ислейн писа, че ще пристигне тези дни на Острова. Не мога да му откажа, не и на него. Представи си какво ще стане, ако съседите разберат колко зле се развиват нещата с бунта! Повече от две години все още има хора, които не ме признават за лорд! Трябва да изтръгнем съпротивата от корен, защото явно плевенето не е достатъчно. Как да разгранича обикновените граждани от бунтовниците, как да ги накарам сами да отстранят болната част? Забелязал съм, че хората забравят дори смъртта на близките си много по-лесно от посегателството над имотите си...Как мислиш, дали ако има конфискации за тези, които укриват бунтовници?

Усети се, че говори разпалено и несвързано и спря. Гейбриъл го гледаше неспокойно, облегнат на големите възглавници.

-Съжалявам-промърмори лордът и приседна на леглото, отново погали наранената му буза.-Съжалявам...

Гейбриъл се усмихна. Погледна към свещта, която отмерваше времето.

-Има по-малко от четири часа до изгрев-промърмори той.-Изобщо ли няма да спиш тази нощ?

-Знаеш ли, че дори нямам сила да се завлека обратно до стаята си?

-Ти си си у дома, Лионард- каза момчето и се дръпна навътре, за да му направи място.

Мъжът тежко се настани до него. Дребничкият Гейбриъл веднага се сгуши в прегръдката му и се сви като котка до топлото му тяло.

-Прекрасно е-промърмори лордът.

-Кое?

-Че не задаваш излишни въпроси...

Момчето се притисна по-силно към него.

-Мъчно ми е за теб, Лионард- мъркащо прошепна малкият арфист.-Няма да те оставя …каквото и да сториш, няма да си тръгна, докато ако ме изгониш насила...Въпреки, че Джошуа иска да се върне при теб, това ще стане само през трупа ми...

В стаята обаче остана тихо, защото лордът вече спеше и не чу последните му думи. Огромната сребърна арфа проблясваше на светлината на свещите някъде много далеч от тях.

 .........................................................................................................................................................

Бяла светлина нахлу през полуотворените ми клепачи. Студена, противна светлина. Прониза очите му и му причини непоносима болка. След нея дойде и влудяващата паника, че не знае кой е, къде се намира и какво става. Искаше му се да изкрещи, но не владееше нито тялото, нито ума си. Светлината сякаш унищожаваше последните искрици от разума му. Някой го докосна и това подлуди претоварените му сетива. Някъде съвсем отдалеч долавяше, че тялото му се гърчи в конвулсии, гръбнакът му се извива като дъга и тилът му се удря в ниската твърда възглавница. Стиснаха китките и глезените му, опитваха се да го успокоят, но не разбираха, че светлината е тази, която го убива. Изгаряше го отвътре и отвън, отнемайки най-ценното- контролът над собственото му тяло.

Нечии длани бяха обхванали слепоочията му, той се вкопчи в това усещане в полуделия свят. Усети парещо убождане в свивката на лакътя си и след не по-малко от вечност светлината помръкна. С неописуема болка студеният въздух си проправи път през стегнатото му гърло и напълни жадните му дробове. Дланите до слепоочията му бяха хладни, леки, положиха главата му назад и пригладиха косата му назад от челото.

Конвулсиите бяха преминали, всичко трябваше да си дойде на мястото. Трябваше...Усети,че очите му са се налели със сълзи, които само чакат да се търкулнат по бузите му. Отвори широко очи, за да ги пресуши и въпреки това успяха да намокрят слепоочията му. Дланите ги нямаше. Примигна, за да проясни погледа си, а някой светна набързо с фенерче в зениците му. Това почти го доведе до ръба на нова криза. Човекът обаче му заговори успокоително.

Беше жена. Непозната. Макар че не бе сигурен кого познава и кого не. Тридесет и няколко годишна, тъмнокоса. Зад нея виждаше само бял таван. Нещо притискаше лицето му и той опипа пластмасова кислородна маска.

-Виктор, чуваш ли ме?-имаше овладян, плътен глас.-Разбираш ли какво ти говоря? Дай ми някакъв знак...

Той само я изгледа продължително. Някъде наоколо нещо писукаше равномерно и той потърси източника на звука с очи. Различни места по тялото му го боляха по всевъзможни начини. Прииска му се да не се събуждал.

-Виктор, слушай ме внимателно-настоя гласът.-Знаеш ли къде се намираш?

Погледът му обходи стаята и спря върху джобчето на мантата й.

Д-р Едингс...

-Болница-имаше чувството, че тази едничка дума накара гласните му струни да кървят.

Жената кимна.

-Частна клиника “Тринити“. Знаеш ли как попадна тук?

-Пострадах?-отново лаконично подпита той.

-Намерили са те в безсъзнание в тоалетната на колежа. Пребили са те. Помниш ли кой го направи?

Виктор сви устни. Лекарката стискаше картона му пред гърдите си.

-Искам да отида до тоалетната-отвърна той.

-Сложили сме ти катетър-поясни тя.-Усещането е неприятно, но не бива да се движиш известно време.

Той продължаваше да я гледа безизразно сякаш не я чува, после отмести очи, за да огледа стаята. Чуваше се сами лекото писукане, отмерващо пулса му.Предпочиташе да си спести болката в гърлото и неприятния разпит.

-Добре-кимна жената.-Явно не искаш да ми кажеш нищо за случилото се. Но това е престъпление и ще те разпитва полицията. Майка ти чака отвън много притеснена. Ще отида да и кажа, че си в съзнание и си добре.

-Добре ли съм?-погледна я косо младежът.

-Резултатите от изследванията ти са в норма. По-късно ще дойде невролог-тя тръгна към вратата, но след няколко крачки спря и се обърна, все още прегръщаше картона като щит.-Виж, Виктор, като твой лекар съм длъжна да спазвам лекарската тайна. Можеш да ми кажеш всичко, каквото и да е. Затова ще си позволя да бъда искрена...

Той продължи да я гледа очаквателно.

-И двамата знаем, че нямаш пълни здравни осигуровки. Въпреки това, някой е записал в медицинския ти картон в колежа при нужда да те докарат тук. Не в общинска болница, а в частна клиника. Разходите за лечението ти откакто си настанен тук никак не са малки. И въпреки това напълно редовно постъпват по нашите сметки. Явно имаш влиятелни приятели, защото дори майка ти не знаеше за това.

В ума му нахлу образът на невзрачна пълна женица с къса кестенява коса и го изпълни с неприязън, очите му обаче останаха неподвижни, вперени в докторката над ръба на кислородната маска.

-Аз съм тук, за да се грижа за теб. Почивай, Виктор. Изглеждаш така, сякаш си преживял ужасни неща.

Щом тя излезе, той дръпна нетърпеливо маската от лицето си и си пое шумно дъх. Очите му трескаво зашариха по тавана, пулсът му се учести и онова неприятно писукане също стана по-бързо. В ума му пробягнаха неясни образи на хора и места, бързи като светкавици. Опита се да се съсредоточи, пръстите му сграбчиха и замачкаха чаршафа, който го покриваше до гърдите. Не можеше да си спомни много, всичко бе като сън.

Голяма опасност...

Ужас...

Страх...

Много мъка и болка...

Стисна силно клепачи. Нещо някъде не беше наред...

  ...........................................................................................................................................................

 Беше дълга нощ, като че най-дългата в живота му. Не беше спал-колко? Почти две денонощия и се чувстваше като натегната тетива. Не можеше да чака повече, всяка следваща минута увеличаваше напрежението, вместо да го успокои. Не бе имал време да помисли на спокойствие, мисълта го изгаряше.

Дали наистина не е имал време да помисли, да ги предупреди? Цял ден бе слушал разказите, разпаленото му въображение услужливо му представи потресаващи картини на зверствата.

Какво казваше често Лионард? Че истината винаги е по-ужасна от очакванията. Особено когато мислиш, че си подготвен за нея...Вече бе късно, прекалено късно, но той се опитваше да разбере.

Дължеше им поне това...

Глупости! Дължеше го на себе си.

Затова сега притичваше по обезлюдените улици на града, приведен под качулката си, прокрадваше се като престъпник в град, който бе мислил, че му принадлежи. Тук-там се натъкваше на групичките стражи, които патрулираха или се събираха край малките запалени покрай ъглите огньове. Нямаше защо да се притеснява от тях, никакви вечерни часове или ограничения не важаха за младия началник на шпионите, но въпреки това не бе разумно да го срещат.

Къщите бяха тъмни, имаше два-три часа до зазоряване, но едва ли някой щеше да заспи в този квартал. Бризът все още смесваше особения мирис на застояла вода, идващ от солените блата край брега с миризмата на изгоряло.

Изгорени къщи...

Изгорени тела...

Как можеха войниците да различат къщите на членовете на съпротивата, от тези на мирните граждани?! Как да спреш пожара, обхванал улицата от край до край, затваряйки обитателите й в смъртоносен огнен ад?!

Докато се опитваше да си избира пътя по тесните пресечки, пак си представяше онези неща. Мразеше се за това, че си ги представя, ужасяваше се, че някой би посмял да ги извърши. Дребна животинка с блеснали сатанинско зелени очи скочи отвисоко пред него и пресече пътя му. Джошуа инстинктивно се хвана за гърдите от уплаха и пое дъх. Животното го прикова с очи и изчезна в тъмното. Младежът се облегна на една стена и се огледа. Може би бе някъде тук...

Примъкна се до най-близката врата и изсъска предпазливо:

-Ей, Джамал! Има ли някой?

Резето бе разбито още преди няколко дни, но той знаеше логиката на бунтовниците, че едно скривалище може да е ползва по-сигурно, след като е било разкрито и претърсено. Рискована логика на отчаяни хора.

Никой не му отговори. Той отново се огледа изпод качулката си и хлътна вътре. Прозорците бяха разбити, но сенките на околните къщи пречеха на лунната светлина. Дишайки тежко и накъсано, бръкна под наметалото си да извади огниво. Преди да успее обаче тежка тояга се стовари от нищото в ребрата му. Вторият удар дойде още по-бързо и го свали на земята.

Лицето и дланите му се допряха до нещо мръсно и отвратително.

Болеше зверски. Искаше му се да завие, но от гърлото му се изтръгна само нелеп хленч. Осъзна, че ако тоягата се стовари за трети път, ще умре. Силует засенчи малкото светлина, после още един. И двамата мъже държаха сопи, готови за удар.

Единият го срита в кръста, другият в рамото.

Светът се взриви от кървава болка. Опитът му да си поеме дъх само предизвика нов спазъм, от който му причерня пред очите. Изхленчи безпомощно. По бузите му се стекоха сълзи.Стисна очи и се затъркаля по мръсния под

Моля ви...

Не отново...

Мъжът пак го подритна и стъпи с крак върху гърлото му. Малко по-силен натиск и щеше да му премаже гръкляна. Другият вдигна тоягата си.

Моля ви...

Щеше да умре, тук и сега. По най-ужасния възможен начин, смазан от бой като куче. Единствената му осъзната мисъл бе да избегне болката, сопата замахна и той отчаяно се опита да се свие на кълбо.

Моля...

-Не, чакай...

Не последва удар, но той изхълца от болка и страх. Кракът се дръпна от гърлото му, давайки му възможност да си поеме хрипливо дъх. Трети човек бе взел падналото огниво и се опитваше да запали една главня. Същият, който бе спрял двамата. Факлата се разгоря с пушлив пламък и откри лицето на възрастна жена с посивяла коса, заплетена в ужасно мръсно валмо. Очите й обаче бяха ясни и студени. Тя приближи светлината до гърчещия се младеж.

-Марица!-искаше да изкрещи от радост, но прозвуча само задавен грак.

-Джошуа...-тя задържа погледа си върху него и той се вцепени от омразата, която се процеждаше в очите й.-Изправете го.

Мъжете бяха едри и мускулести и го вдигнаха като чувал стари дрехи. Той заръмжа от болка, но те хванаха ръцете му зад гърба, раменете му болезнено изхрущяха.

-Как смееш да идваш тук? След всичко, което ни причини?...

Този глас, продран, старчески, му обещаваше по-сигурна смърт от удара на дървото.

-Марица, съжалявам-изхленчи той.-Не можах да ви предупредя, нямаш време! Кълна ти се! Мислех...през цялото време се опитвах...Съжалявам...Исках да помогна! Исках...

Жената му бе обърнала гръб, куцаше по-лошо от преди.

-Знаеш ли какво стана, Джошуа? Имаш ли представа какво ставаше тук цяла сутрин?!

Не посмя да й отговори. Опита се да се измъкне от хватката, но двамата грубо го разтърсиха, за да стои мирно. Сърцето му щеше да се пръсне, кръвта пулсираше в главата му.

-Не се ли отвращаваш от себе си? Защото на мен ми призлява, когато те погледна...Ти си най-лицемерният и циничен човек, който съм виждала! На какво ли друго може да те научи Лионард за всичките тези години, през които си негово куче...Едно е да си предател, но още по-отвратително е да си двоен предател!

-Какво?-недоразбра той.-Какво искаш да кажеш?

Марица закуцука към него. Приличаше на побъркана вещица с раздърпани мръсни дрехи и зловещо посивяло лице.

-Още ли продължаваш да се преструваш?-говореше ниско, но думите й биха срутили небето върху главата му.-След всичко, което стана? Знаем много добре кой ни е предал на Лионард! Нима твърдиш, че не знаеш кой е?

-Не, разбира се! Разбрах, че е дошъл направо при Лионард. Но той нареди да го убият веднага, дори не можах да го разпозная... Лионард прави нещата зад гърба ми, не успях да науча навреме...

Старицата се приближи и взе една от тоягите, за да се подпре на нея. Дървото бе колкото ръста й.

-Знаеш за кого говоря и искаш да ти повярвам? Не ми играй тези игрички, Джошуа...

Нещо ставаше, нещо, което той не можеше да си обясни. По очите на тримата разбираше, че не може да го обясни на тях. Ужасът го бе сграбчил за гърлото.

-Марица, кълна ти се...

Тя махна със свободната си ръка. Единият от бунтовниците го удари с юмрук в кръста, другият го свали на колене. Джошуа отново изхлипа, задържайки дъха си, опитвайки се да овладее болката. Не успяваше. Усещаше как болката и страхът минават като горещи вълни през тялото му, обливайки го в пот. Беше абсолютно беззащитен. В ръката на мъжа отляво се появи нож. Младежът понечи да изпълзи встрани, но бе хванат изкъсо за косите и извлечен назад. Върхът на острието убоде гърлото му.

-Марица, не съм...-изстена той.-Моля те, помисли, дали бих дошъл...

-Марица, той трябва да умре-прекъсна го нападателят му.-Само кажи.

Светлината на факлата очертаваше сгърчената й фигура. Не беше чак толкова стара, може би около шейсет и пет годишна. Би трябвало да е баба, да прегръща внучетата си край огнището, да разказва приказки...

Джошуа непрекъснато търсеше погледа й, да я накара да помисли, да си спомни. Беше на двадесет, не искаше да умре.

Не тук и не сега.

И тя го погледна.

-Моля те...

Гледаше го немигащо и сухите й очи засълзяха.

-Пусни го-каза на мъжа, изправен над него.-Те избиха децата ни. Няма да станем по-добри, ако го затрием. Не си заслужава дори да си цапаме ръцете с такъв като него...Нито с него, нито с Джордж...

Някой сякаш го халоса през лицето, щом чу името на баща си, но се овладя. Вещицата приближи лице до неговото.

-Късно е да съжалявам, че ти се доверих. Върни се при Лионард като пребито псе, каквото си, и му кажи, че не е успял. Може да ме е ударил в сърцето, но дъртата кучка още е жива, така му кажи. Няма да управлява спокойно, докато и един от нас е жив и на свобода...Махай се, Джошуа, махай се, преди да съм съжалила, че те пускам...

Единият от мъжете я прегърна през рамената, за да я подкрепи, защото трепереше. Онзи с ножа продължаваше да стои нащрек.

Джошуа запълзя унизително назад, без да откъсне очи от тях, сякаш това би ги спряло. Докопа открехнатата врата и се хвърли навън. Запрепъва се нанякъде в тъмното. Една и съща мисъл отекваше в главата му и той не можеше да избяга от нея. Не можеше да разбере.

Някой се сблъска с него. И двамата изпищяха. Погледнаха го две безкрайно ужасени влажни очи, после дребната фигура се уви в дрехите си и избяга далеч от него в мрака.

 ............................................................................................................................................

Голяма черна птица бе кацнала на една от терасите на хотела. Зазоряваше се. В кръглото немигащо око на гарвана се отразяваха неземни цветове. Небето бе тъмно лилаво и синьо, имаше аленочервено и оранжево, и розово и много, много златно. Светлината като че бе застанала в един безкраен миг от вечността, нищо нямаше да промени тази картина, започнала от началото на времето. Птицата примигна и изви глава, за да приглади с човка лъскавата си перушина. Под невероятното небе се простираше град, огромен, необхватен с поглед. Покривите на небостъргачите вече бяха огрени от слънчевата светлина, прозорците се изпълваха със зловещ блясък, докато злокобните дълбоки улици оставаха пълни с неизменен замислен мрак. Издигащото се слънце огряваше чудовищния град стъпка по стъпка, още малко и щеше да достигне до вкопчените в парапета нокти на птицата. Тя отново се взря невиждащо в прекалено далечния хоризонт, един лъч прониза окото й, перата й се подпалиха. Гарванът изпищя и полетя надолу към бездната, падаше и падаше, докато най-накрая въздушните течения подхванаха разперените му крила и мъничката му сянка се изгуби в светлината.

Десетки метри надолу в една тъмна уличка дребна фигура се влачеше упорито напред, подпирайки се по стените. Беше се увила в одеяло и не се виждаше нищо от тялото или дрехите й. Съвсем сама, сякаш не знаеше накъде да върви, просто упорито се опитваше да избяга от нещо или някого.

Погледна нагоре. Изпод одеялото се показа лице на момиче с много светли, почти прозрачни очи. В прозорците не се показа никой. Джейн измина още няколко метра до следващата пресечка-попадна в някаква тъмна воняща задънена улица, с разкъсани телени прегради в единия край. Вървеше като насън, превита под одеялото.

Стигна само до ъгъла и се облегна на стената-беше студено и мрачно и мъгливо, слънцето отчаяно се опитваше да се добере до тук. Момичето отново погледна нагоре-по-скоро от изтощение, отколкото за да се огледа предпазливо. Нямаше никой, поне засега. Гърбът й одра стената, докато се свличаше надолу. Седна с подвити под себе си крака, а краищата на одеялото се провлачиха в калните локви. Не обърна внимание, не обръщаше внимание на нищо. Ако в света имаше един-единствен звук, сега, точно в този момент, той щеше да бъде пулсирането на отчаяно, биещо до пръсване малко женско сърце.

Джейн се насили да отвори очи, разгъна одеялото и сведе поглед към тялото си. Потрепери. Пръстите на едната й ръка внимателно и боязливо докоснаха блузата под гърдите й. Усети нещо студено и лепкаво. Цялата бе пропита със засъхваща кръв, достатъчно обилно, за да стои все още влажна след толкова време. По лицето й се изписа едновременно ужас и отвращение.

Светът наистина се бе превърнал в звук, в бучене в ушите. Тя се сгуши между стените в ъгъла и притисна ръцете си към окървавените си дрехи. Захапа нерешително устни, сякаш за да въздържи да не изкрещи. Тук нямаше да я намерят. Не и скоро.

-Господи, какво се случи?-прошепна на глас.-Какво се случи?...

 ......................................................................................................