Отдавна баба Шина не излизаше на двора. Започнала беше да се оплаква от различни болежки  но нямаше какво да се направи, стари ставни изменения.

       Видя ме и започна да се провиква от прозореца. Отидох да я поздравя, а тя с такова нетърпение ме задърпа да седна, че се видях в чудо. Попитах я, какво я накара така  да говори припряно и дали не е станало нещо с внуците й, а тя ме задърпа за ръкава , да седна и да слушам какво ще ми разкаже.

          Седнах, а тя опря ръка на сърцето си и ми каза, че това, което ще ми разкаже е самата истина.

          Сънувах сън, ми рече тя , такъв, какъвто рядко хора сънуват.

Един облак слезе на двора пред краката ми и ме накара да седна на него. После започна да се издига много на високо, а аз никак не се страхувах.

Много дълго се издигахме и в един момент пред мен се откри невероятна  гледка. Всичко трептеше като полюшвано от вятър. Наоколо люлякови безкрайни градини, но никой не се виждаше там. Облакът се изравни плавно със земята и аз слязох.

         Пред мен застана един, не висок и много мил човек, погледна ме  право в очите и ми каза, да го последвам. Тръгнах след него, като се оглеждах на всички страни. Вървяхме по един калдъръмен път, обрасъл в трева между камъните, сякаш отдавна никой не беше минавал  от тук.

         В далечината се чуваше много нежна музика, каквато никъде до сега  не бях чувала. От чистия въздух започна да ме омайва нещо, та попитах човека, колко още ще вървим, а той ме погледна с големите си кротки очи и ми посочи стълбище, по  което трябваше да сляза сама.

       Тръгнах, нямах никакви съпротивителни сили, изпълнявах, като по заповед. Вървях , а музиката ставаше все по нежна и по завладяваща. Не мога да преценя, колко съм вървяла, но стигнах до една огромна зала, цялата в червено кадифе. Светлината, която се стичаше по стените, не разбирах от къде идваше.  В средата на залата, около огромна маса, насядали 12 мъже облечени в червени тоги. Единият от тях извика името ми толкова високо, че подскочих, а той ми посочи стол и каза, да седна и да гледам внимателно в стената. В същия момент, като от екран, започна да се прожектира животът ми.

            Гледах и не можех да повярвам на очите си, всичко тайно, което бях носила в себе си, сега го гледах, като на кино. Започнах да се притеснявам, но нямах сили да кажа нищо, събития разни от живота ми с най-малките подробности бяха записани. Видях  живота си от раждането си, но на едно място лентата беше празна , без запис и докато кажа нещо, другият ме попита, дали настоявам да го видя, казах да и лентата се изпълни със случка, която не исках да си призная, че се е случила.

           Бях много млада и нашите ме задомиха за мъж, когото не обичах, посегнах на живота си, но тогава се появи дребен човек с големи очи и не ми позволи да си отида от този свят, беше същият човек, който ме придружи до стълбището.

          След кратка пауза започна друг период от  живота ми, тогава третия съдия ме погледна и каза, че е време да се преселя там, но ще ми позволят, да се сбогувам с близките си и посочи числото 5. Тя свърши разказа си, а аз се прибрах в къщи много озадачена и в същото време натъжена. Опитвах се, да вникна в съня й, но нищо не можах да схвана. На петия ден, след като се бяхме видели, баба Шина почина! Почувствах се много зле,

бях свикнала с нея, много време мина от смъртта й, но аз я виждах там на пейката като мираж! Нека почива в мир и пътят й да е лек!