Моли

– Мистър Брайтън… Макс… Аз… – произнасям не много уверено…

Не се срамувах от това, че детето ми е заченато по начин, който… е, да кажем, че естествения, създаден от природата, е за предпочитане… но! Да отгледаш човек е голяма отговорност… Знам, че звучи сухо, но винаги се сещам за децата, заченати без любов и изоставени на грижите на системата от приемни семейства или, недай, Боже, на грижите на улицата… Не мога да си представя, че моето чакано синеоко и чернокосо дете няма да е мое… Тази мисъл ме стресна… Може би, защото виждам приликата между двамата… Макс и Макс… Иска ми се да си мисля, че понякога Фортуна има извратено чувство за хумор и нещо ми подсказва, че ще се уверя съвсем скоро в това.

Зарекох се, че няма да мисля сега какво ми предстои… Трябва ми време… Обаче, за какво ми трябва това време… За да отрека очевидния факт, че двамата са като две капки вода?!... Или очевидните трапчинки, когато се усмихват един на друг, докато моето малко момче взема мерки… Или… мога да изброя поне още три неща, които са еднакви… Забранявам си да мисля. Забранявам си да чувствам. Забранявам си да усещам погледа му, който не търси само очите ми… Кити прекъсва мислите ми с бодър глас. Казах ли, че е досадно компетентна?!...

– Мис Филдинг, ако прецените… готова съм да записвам… – Малкият ми шивач спира и ме поглежда с вдигната вежда…

– Мам…

– Само външния ръб, Макс, както се разбрахме… нали?! – усмихнах му се аз. Обаче недоволството очевидно клокочи в детското сърчице…

– Нали се извиних на мистър Берли…

Сигурна бях, че наум тропа с краче, което ме накара да се разсмея. Обаче, Макс Брайтън явно долавяше, че има нещо повече зад репликите ни:

– Мислиш, че няма да се справи с вътрешния ръб на панталона, така ли?! – Обърна се той към мен. – Защото нямам нищо против да бъда част от обучението на младия дизайнер. – Усмивката му ме зашемети, признавам. Усещах дланите си влажни. Вземи се в ръце Моли Филдинг! Другото ми Аз не ми обърна никакво внимание и продължи да се усмихва на този абсолютно различен от днешната дефиниция мъж. Съвсем скоро, вземайки точните мерки ще придобия предварителна представа за това тяло, което сякаш ме придърпва към себе си… Като казвам предварителна… имам предвид… О, по дяволите, ако имах смелост щях да поискам да стигне до втора база… Но аз нямам и затова размотах шивашкия сантиметър и се приближих към двамата.

– Малък Макс, – ухили се хлапашки Брайтън, – мисля, че с теб ще бъдем страхотен екип!

Моят син изобщо не му остана длъжен, размахвайки игленика:

– Обещавам да не Ви убода като мистър Берли. Кълна се!

– Убол си мистър Берли?! Висок, сивокос?! С едно синьо и едно зелено око?! Този ли мистър Берли имаш предвид, Малък Макс?! – подсмихна се Брайтън и ясно видях едната трапчинка. Загубена съм… – Приятел е на баща ми, както се оказа и на мистър Хес… и къде го убоде, Макс?!...

– Аммм, на неудобно място – призна моето дете.

– Колко неудобно място?! – изстреля в отговор Брайтън.

– Много неудобно – намесих се аз, за да внеса яснота във водевилния диалог. – Хайде, време е да поработим, ако искаме да приключим в обозримото бъдеще. – Тук се усмихнах, за да не карам Максимилиан Брайтън да се чувства като натрапник. И то при положение, че имам смътни намерения да го събле… аммм… всъщност, да го облека за Коледния бал в Музея. Боже, какво ми става… Този мъж, с неговите очи, с абсолютно лишения от претенция начин на общуване, особено със сина ми… ми взе ума. Забележително. – Кити, преди да започнем би ли се обадила на Чико Асанте във „Фабио“. Нека ни изненада с десерта… а пиците да бъдат… Каква пица предпочитате, Макс?!

– Куатро стаджоне – беше дружния отговор. После и двамата се погледнаха изненадано или с недоумение, не знам, но в следващия момент вече се смееха… Това е. Казах ли, че съм изгубена?! Виждах го и в очите на свръх компетентната ми асистентка, която вече говореше с хостесата на „Фабио“…

Следващия час протече протече според очакванията ми. Не точно, но съвсем близо… защото вземах мерки на човек, който ми въздействаше по начин, меко казано, непознат. Двамата не спряха да говорят…

– Макс, ти нали знаеш, че познаваме мистър Майкъл и мис Мелани?! – попита по едно време време детето ми.

– Предполагам… да… Сестра ми е страхотна, нали малък Макс?! – усмихна се в отговор Макс Брайтън… Тези трапчинки…

– Може би ще се оженя за нея веднага щом порасна, – каза съвсем сериозно моят син, а със следващото ме свари абсолютно неподготвена. – Мам, трябва ли да питам мистър Майкъл… или е достатъчно да ѝ ушия рокля…

Тук никой от нас не се сдържа и смехът огласи пробната зала… Доста необичайно… Кога за последен път се смях от сърце… От кога не съм усещала заинтригувания поглед на мъж… Поглед, който сякаш имаше пръсти, които пробягваха по гръбнака ми, когато се обръщах и той мислеше, че не го виждам… Не го виждах, но го усещах… Може би е време да дам малко свобода на моето доста по-диво друго Аз… Тъкмо се канех да започна с въпросите и малкия ми шивач ме изпревари:

– Макс, как така не знаем нищо за теб?! – и двамата наклониха глава на дясно… Би било ужасно сладко, ако имаха общи гени, нали така… но те… те просто си приличат… нищо повече… Ще мисля после върху дилемата… Не, ще мисля върху дилема, която би могла да се превърне в проблем… За щастие Брайтън намери думите, които отклониха вниманието ми…

– И двамата имаме нещо общо с теб Макс… – каза го без усмивка, но за негово оправдание се досещах какво има предвид. – Все още опознавам баща си… мистър Майкъл. Никой от двамата не е знаел за другия… Дълга история, Макс… почти приказна…

– Разкажи ни я, Макс! – Прекъсна го умния ми Макс Филдинг.

– Дълга история… за която трябва време… – Макс Брайтън вдигна пълни с болка очи и се втренчи в мен… и това ме изненада повече от всичко – Но това, което ще ти бъде със сигурност интересно, малък Макс, е… че аз всъщност живея на Великденските острови… едно място, което наричам люлката на Цивилизацията и задънената улица на Еволюцията… И ще ти разкажа, ако тази вече си изядеш и десерта…

Вземах последните мерки на ръкавите…

– Свийте ръка в лакътя, Макс – помолих го тихо аз… Неволно плъзнах ръка по бицепса под меката материя на бялата му спортната риза на тънко сиво райе… Ароматът му беше… забележителен – на вятър, ветивер, глетчер и нещо, което си беше само негово… Голямата му длан покри моята. Топлината му ме зашемети…

– Моли, безкрайно съм благодарен, че остана и ще хапнеш и пица с мен… – хвърли поглед към детето ми и му намигна… наистина ли му намигна? – и с Макс. – И вдигна пръстите ми към устните си…

Следва.

Жени Иванова