Никога не съм предполагала, че ще ме убие именно жертвата ми...
  Отгледана съм от вълци. Естествено, не буквално вълци, а просто безсърдечна група от хора, които се грижат единствено един за друг и все пак са безкористни към глутницата. Не че има нещо лошо в това, но понякога може да ти изиграе груба шега. Забавно е, като се замисля. Винаги съм си падала по проблемите. Може би ми е заложено генетично. Баща ми беше наркопласьор и за съжаление често обичаше да опитва от стоката. Прибираше се вкъщи надрусан и нервен, а ако случайно бе изпуснал възможността да се позабавлява навън, го правеше у нас. Майка ми - проститутка, която се възползваше от работата на съпруга си. Имахме достатъчно пари, затова винаги съм подозирала, че безразборният секс ù беше слабост, а заплащането, което получаваше за него - извинение. Странно е как не успяха да ме повлекат по пътя си. Никога не съм си падала по дрогата, а повечето мъже, които ме заобикаляха, винаги са били под интелектуалното ми ниво, за да си позволя да спя с тях. Не че не обичах секса... но това е друга тема. 

  Всичко започна една обикновена вечер. Бях петнадесет годишна тийнейджърка с добър брой подбрани приятели и интересен социален живот, така че се подготвях спокойно в стаята си за излизане. Беше девет и половина, така че имах още тридесет минути да се дооправя. Половин час по-рано от спалнята на родителите ми се чуваха все още непознатите за мен стонове на удоволствие, така че избягвах да обикалям апартамента. Докато оправях косата си, се чу силно удряне по входната врата. Очаквах да е някой пиян семеен приятел и не се притесних особено, но минута след това прокънтя звук от изстрел, а после писъкът на майка ми и... втори изстрел. Изплаших се, но никога не съм изпитвала толкова силна любов към родителите си, че да се втурна към другата стая и да рискувам живота си. Така или иначе знаех, че са мъртви. Скрих се в банята, което беше далеч под нивото на изобретателност, което се таеше в мен. Свих се до вратата, а пулсът ми препускаше. Бях толкова малка. Нямаше да умра!... Поне не така.
  Вратата на стаята ми се отвори, а сърцето ми заподскача. Огледах се и грабнах масивната ваза, която стоеше на етажерката над мен. Малко по-късно щях да съм много благодарна за кичозния си вкус. Единственото, на което се надявах, след като вратата се отвори, беше убиецът да погледне първо на другата страна. Сякаш прочел мислите ми, той нахлу нагло в банята и по поръчка ми обърна гръб. Идиот! Засилих вазата с всички сили в главата му и той се сгромоляса на пода, като изцапа плочките с кръвта си. В този момент, изненадващо, това ме разстрои повече от всичко останало. Мъжът не мърдаше, а по обилното кървене се подразбираше, че добре съм го зашеметила. Откъснах малко тоалетна хартия и вдигнах пистолета, за да го взема със себе си... за всеки случай. Отидох в другата стая и намерих родителите си да лежат в локви кръв. За повечето тийнейджъри това би бил огромен шок, които едва ли могат да понесат с едва забележима ехидна усмивка. Е, аз успях. Не беше непоносима загуба. Дори се чувствах доволна от себе си. Все пак се справих с огромна мутра само с помощта на една от любимите ми вази. Явно на съседите не им бяха направили впечатление изстрелите, защото никой не дойде да провери какво става. Прогледнах дали вратата е заключена и се върнах при жертвата си. Още лежеше неподвижно, а количеството кръв беше нараснало неимоверно. Предположението ми, след като проверих пулса му, се оказа вярно - беше мъртъв. Оставих пистолета до него и седнах замислено на пода, за да реша какво да правя. Телефонът ми звънна. Взех го от шкафа и отговорих.
  - Хей, къде се губиш? - беше Ники, най-добрата ми приятелка.
  - Проверявах дали Бързака се е прибрал, за да се видим за малко и сега ще тръгвам към теб. - скалъпих набързо.
  - Чакам те.
  Реших, че ще е най-добре да се махна от там, а ми трябваше алиби. Том беше най-доброто прикритие. Излязох, като се постарах да не пипам нищо и оставих вратата полуотворена. Щом се отдалечих на няколко пресечки, набрах така познатият номер и зачаках.
   - Как си, Ив? - прозвуча звънливо гласът му.
   - Добре съм. Виж, ще карам направо. Ако някой пита, съм била до вас за десетина минути и съм тръгнала към Никол. Ще ти обяснявам по-късно, но е много важно, моля те.
  - Няма проблеми, но обещай да ми кажеш после. - вече не беше толкова весел.
  - Обещавам. - затворих.
  И така, нещата протекоха по план. Същата вечер по-късно отидох у тях и му разказах всичко, а той ме загледа вцепенен. Не че очаквах да ме разбере напълно, но поне не ме осъди. Стояхме на дивана в скромно обзаведения му хол и мълчахме. Той сякаш се опитваше да проумее какво точно беше чул току-що, а аз просто гледах едно петно върху масата.
  - Сигурно си съкрушена... Чувствам се неудобно да ти кажа каквото и да е. - смотолеви Бързака, гледайки в краката си.

  Запалих цигара, това беше моята дрога. Загледах се в огънчето, след като изпуснах плътна струя дим. Чудех се какво да кажа. Той беше наясно, че не държах особено на родителите си и щеше да бъде пресилено, ако избухна в ридания. От друга страна, дръпнах от цигарата и го погледнах изпитателно, дали пък нямаше да си помисли, че съм луда, ако му кажа истината. Бях лишена от емоции. Изпуснах дима бързо и махнах небрежно с ръка.
  - Не ми пука. Заслужаваха си го. - тонът подсказваше, че казвам истината, а очите ми любопитно се насочиха към Том, който бавно вдигна глава към мен.
  - Не е хубаво да говориш така. - не го каза укорително. По-скоро загрижено, което ме учуди.
  - Защо не. Сякаш не знаеш, че никога не съм ги интересувала. Даваха ми само пари и свобода, огромна доза неразбиране и проблеми. Защода ми пука. Никога не съм ги обичала. 
  - Толкова си странна, Ив, но няма да ме изплашиш. Радвам се, че си добре. - усмихна се искрено и посегна към кутията цигари, за да запали. 
  Дръпнах от своята и я загазих недопушена, като започнах да ровя из пепелника. Чувствах го по-близък от преди, което ме правеше някак спокойна в този момент. Не че бях притеснена, макар да имаше защо. 
  - Какво ще правим с полицията? - попита Том, нарушавайки тишината. - Знаеш, че ще ти помогна да измислим нещо, но все пак трябва да сме подготвени. Може да те потърсят всеки момент.
  - Няма какво повече да мислим, планът е готов. Трябваш ми само ти. Никол не знае нищо за случилото се, няма и да ù казвам, защото ще изперка. Излязла съм по-рано от вкъщи, за да дойда при теб. Стояли сме малко у вас и съм отишла да се срещна с нея, а после съм се върнала, понеже сме имали уговорка да остана тук за вечерта. Не съм оставяла никакви следи, за да... Господи! - сърцето ми задумка бързо в гърдите.

  - Вазата! - скочих бързо от дивана и грабнах якето си.

  - Къде тръгна?! - загледа ме учудено Том.
  - Трябва да се върна... Вазата! Как може да съм толкова... Вазата, по дяволите!
  Колкото повече го повтарях, толкова по-силно осъзнавах каква глупачка съм, че да не се притеснявам за нищо.
  - Идвам с теб! - заяви той с тон, който ми подсказваше, че нямам право на възражения.
  Без да казваме нищо повече, се качихме на колата и потеглихме. По целия път се молех никой да не е разбрал за случилото се. Щом спряхме пред нас, всичко изглеждаше нормално. Нямаше полиция, нито линейка.
  - Стой тук и не гаси колата. Ще бъда бърза. - казах и се затичах, след като тръшнах вратата на колата.
  Все още бях ядосана на себе си. Как можеше да съм толкова глупава... За всеки случай се качих по стълбите. Удобното на апартамента ни беше, че се намираше на 5-тия етаж, където бяхме единствените, ако не броим плъховете в съседните тавански стаи. Дали за да се крият, или просто са обичали мизерията, родителите ми така и не намериха по-добро място за живеене. Още една причина да ги мразя.
  Застанах пред входната врата, която все още стоеше леко отворена, поех си въздух и се вмъкнах на пръсти. Безцеремонно подминах труповете и се вмъкнах директно в стаята си. Направих няколко крачки и едва здържах писъка си. Това, което видях, беше по-ужасяващо от всичко, което можеше да видя тази нощ. Грабнах бързо няколко парчета тоалетна хартия, вдигнах вазата от пода и се измъкнах от апартамента възможно най-бързо, оставяйки всичко по старому.

  - Какво става? Бяла си като платно! - попита ме ужасено Том, потегляйки обратно към тях. - Ивет! Чуваш ли ме изобщо?! - извика ми, за да ме върне при себе си. Все още мислено бях в банята.
  - Няма го... Трупът е изчезнал! - едва изрекох.
  - Как така го няма? Нали каза, че си проверила пулса? Нали каза, че е мъртъв? Нали?! - усещах паниката му, която бързо настигаше и мен.
  - Да, бях сигурна... Проверих...
  - Добре. Нека мислим трезво. - тонът му рязко се уравновеси. - Поне не си убила никого. Това е добре.
  Мълчах. Бавно осъзнавах думите му. Не бях убила никого...
  - Добре е, нали? - попита ме настоятелно.
  - Да... добре е. - надявах се да не усети нотката на разочарование. - Добре е... - повторих, сякаш за да убедя себе си.
  Отново млъкнахме. Том караше спокойно, а аз имах време да размисля върху чувствата, които ме завладяха. Това, което изпитах след фалшивото убийство, беше едно от най-успокоителните чувства в живота ми. Чувство на власт, на свобода, на контрол. Какво се случваше с мен? Докато се усетя, бяхме пристигнали. Слязохме от колата, а аз все още държах оръжието в ръцете си. Оръжие... Колко пресилена дума за една кичозна ваза. Разсмях се.
  - Какво? - учудено ме загледа Бързака.
  - Радвам се. - излъгах. - Сега всичко е наред.
  Останах у тях и гледахме филми, пушехме, а после говорехме за много неща. Тъй като вече имахме версия за случилото се, не отворихме темата повече, а на следващия ден следобяд полицията ме потърси по телефона.
  Стоях в някаква празна стая и чаках да дойдат да ме разпитат. Давах си вид на разстроена, което не беше особено трудно, предвид факта, че беше много вероятно да бъда убита скоро. Все пак, щом някой се бе наел да убива родителите ми, със  сигурност ще знае за съществуването ми.
  - Госпожице Бел? - плътен мъжки глас прекъсна мисълта ми
  - Да? - срещу мен застана огромен мъж, може би по-голям и от този, който лежеше в банята ми. Имаше строг вид, къса черна коса и набола брада. Носеше дънки и обикновена синя риза, която подчертаваше дълбоките му сини очи, спортни обувки и брачна халка. Той бавно седна зад масивното бюро, на което отпусна ръцете си и се приведе леко към мен. Представях си полицаите по по-различен начин. 
  -  Много съжалявам за загубата Ви. Комисар Джоунс Ви е запознал със случая на родителите Ви, предполагам?
  - Да. - казах, след като се уверих, че последното е било въпрос.
  - Добре тогава. Значи няма да се налага да преминавате отново през това. За съжаление, съм задължен да Ви задам няколко въпроса и Ви моля да не спестявате нищо, за да може възможно най-скоро да намерим убиеца. Съгласни ли сте с мен?
  - Разбира се... ще съдействам. - отговорих и изхлипах, за да не прозвучат думите ми прекалено делово.
  - Знаехте ли с какво се занимават родителите Ви? - прикова погледа си в мен.
  - Не, но усещах, че нещо в семейството ни не е наред. Те никога нямаха време за мен. Баща ми често се прибираше в нетрезво състояние, а майка ми отсъстваше много. Твърдеше, че работи на две места, за да ми осигурява нещата, които искам. Доколкото знам, баща ми не ходеше на работа, а просто скитосваше. Затова и съм свикнала да не стоя много вкъщи. Липсата им ме подтискаше. - жертвата. Винаги е добре да знаеш как да изиграеш тази роля, без да изглежда пресилено.
  - Разбирам. - звучеше сякаш наистина е така. - Да знаете за някакви врагове на семейството? Хора, с които родителите Ви не са били в добри взаимоотношения. Хора, на които са дължали пари?
  - Нямам представа, полицай. Както казах, не прекарвах много време вкъщи, нито пък с тях. Няколко пъти съм виждала приятели на баща ми да идват у нас, но не са били нищо повече от обикновени пияници. Изглеждаха безобидни като цяло. - не беше лъжа. Наистина приятелите на баща ми си бяха пияни отрепки, показващи натрапчива липса на какъвто и да е характер.
  - Какво се случи онази вечер? Къде бяхте? - нотките в тона му не издаваха никакво подозрение, което ме успокои и ми позволи спокойно да започна историята си.
  - Първоначално бях вкъщи и се оправях да изляза. Най-добрият ми приятел беше извън града за няколко дни и този ден се връщаше, затова реших да изляза по-рано и да го изненадам. Когато бях готова, казах на майка ми, че няма да се прибирам тази вечер и ще остана у Том. Тя се съгласи и излязох. Всичко изглеждаше нормално.

  - Звъннахте ли на приятеля си преди да излезете? - въпросът му ме учуди.
  - Не. Това щеше ли да промени нещо? - попитах леко укорително, за да покажа, че въпросът ме разстройва.
  - Откъде тогава знаехте, че си е вкъщи? - разпитът не пое в очакваната посока.
  - Казах Ви. Щеше да се връща същия ден и исках да го изненадам. Ако бях предупредила, нямаше да е изненада.
  - Значи отидохте до тях, за да го изненадате и след това...?
  - След това имах среща с приятелката ми Никол. Видяхме се пред казиното на 25-та Илейн и седнахме в закусвалнята отсреща, за да пием кафе и да поговорим.
  - И нея ли изненадахте? - усмихна се полицаят.
  - Не. Както казах, имахме среща. Когато си тръгвах от Том, ù звъннах, за да се разберем. - гласът ми не трепна.
  - След това се върнахте в дома на приятеля си и останахте там, така ли?
  - Да. - изглеждаше сякаш разпитът приключва.
  - Разбирам. Още веднъж съжалявам за загубата Ви. Ще се свържа с психолог, с когото да поговорите. Също така ще насроча среща с адвоката Ви, който да Ви разясни ситуацията с приемното семейство, което ще се грижи за Вас до навършванетo на  пълнолетие. Довиждане.
  - Довиждане. - казах и побързах да изляза от стаята. Не се бях замисляла за това какво ще се случи с мен, след като мине всичко. Какво ли щеше да бъде това приемно семейство?
  Един месец по-късно стоях в новата си стая и говорех с Том по телефона.
  - Всичко е толкова странно. - казах. - Те са добри, обръщат ми внимание, мили са с мен.
  - Радвай се. Не се знаеше на какви хора ще попаднеш.
  Беше прав. Последните седмици бяха дълги. Извикаха Томас и Никол в управлението да ги разпитат. След като версията ми се потвърди, всичко беше наред. Оставаше ми да се правя на тъжна и шокирана заради случилото се. Пратиха ме при нормално семейство. Господин Еван и госпожа Джоан Смит изглеждаха спокойни и добри хора. Отнасяха се с мен като с част от семейството им, макар и за толкова кратко време. Личеше си, че понякога изпитваха съмнения, но беше нормално, защото в управлението ги запознаха със случая на родителите ми. Позволяваха ми да водя приятели на вечеря, не ме ограничаваха в излизането и не ме притискаха да говоря за случилото се. Наистина се чувствах странно... сякаш започвах да се привързвам към тях. Единственото, което искаха от мен, беше стриктно да спазвам часовете при психолога си. Така и правех. В началото ми беше трудно да прикривам безчувственото си отношение спрямо случката, но с времето открих заложената си способност да манипулирам хората и започнах да я развивам, като смея да твърдя, станах доста добра. 
  - Все пак съм отгледана от вълци. - казах един ден, преди да изляза от кабинета на психолога си, след поредната издайническа проява на безчувственост. Не се притеснявах в тези моменти. Той я отдаваше на шока от изживяното.
  - Искаш ли да дойдеш да вечеряш вкъщи? - попитах, след като излязох от опиянението на мислите си.
  - Ще се радвам. - отвърна ми Бързака и сякаш чух усмивката му през слушалката.
  - До после.
  - До после, Ив. - затворих му и слязох да помогна на новата си майка да приготвим вечерята.
  Времето минаваше неусетно...
  С Том станахме по-близки от всякога, но с Никол, за съжаление, започнахме да губим отношения. В мен настъпи промяна. Еван и Джоан, както ги наричах, настояха да се преместя в друго училище и единственото, което остана да ми напомня миналия ми живот, беше Бързака. Така ми харесваше. С времето свикнах да живея нормален живот в нормално семейство, намерих си и други приятели, подобрих оценките си. Почти бях забравила за онова чувство. Бях забравила и за страха. Толкова време, а никой не ме беше потърсил, никой не ме беше заплашил. Вече всичко беше наред. Една вечер, обаче, сънувах кошмар. Така биха го нарекли нормалните хора. Бях в стая, пълна с мъртви тела по земята, а в средата имаше огромно огледало. Застанах пред него, погледнах ножа в ръката си и се усмихнах. След като се събудих, осъзнах, че има нещо, което все още ме различава от връстниците ми. Нещо чудовищно, нещо грандиозно... велико. Съжалението, което изпитах, след като разбрах, че предполагаемата ми жертва е жива, удоволствието, което изпитвах, докато си мислех, че съм убила. Властта, контрола, силата...

  Във всяка глутница има злоба. В моята не беше по-различно. Просто трябваше време на всички гадни емоции, с които съм израснала, да рефлектират върху личността ми. Петнайсет години явно бяха предостатъчни. Тогава реших. Исках да го направя наистина. Исках да убивам!