Миришеше силно на пушек. Уж ранна есен, а вече беше студено и улиците опустели и безлюдни. Оголелите клони на дърветата изглеждаха призрачно самотни призори. Като ръце протегнати за молитва незнайно в каква посока. Нагоре ли? Че то там бъкаше от протегнати за милост длани. Сигурно и ония, горните, вече нямаше къде да стъпят от тия мършави и нечисти ръце. Толкоз ли прост бе тоя народ да се моли на въздуха, на каменни изражения, на куполи, на идоли, да гадаят по изгреви, залези, ветрове и други нетрайни природни явления. Нетрайни и като чувствата на хората. Все единаци, а в глутница. Скотове, събрани около една и съща трапеза всяка вечер. Гледаха се втренчено и изпитателно, сякаш се изучаваха и само мъмренето на някой от възрастните слагаше край на това, ама временно. Те и стените на стаите бяха попили омразата и от тях вееше само хлад. То и въздухът пращеше като електричество от злобата между братя, сестри, роднини. Заради едната борба. Борбата за насъщния. Само чакаха да измрат старците и всеки да захапе единият край от жалкия им малък свят и да дърпа, колкото може повече към него. Да заграби нетрайното. Да присвои и чуждото. Делби, ежби, крамоли... Векове.

    Листата на дърветата отдавна се валяха заедно с калта из коловозите, издълбани от есенните дъждове и ритуално погребваха спомени. Спомени за още едно лято, изпратено с недоволство и хиляди ругатни. Слаба беше и тази година реколтата от жътвата. Слаба е и вярата вече на народа. Измършавя му душата, изгоря. Сви се на юмрук и потъна в дебрите на простотията. Оная простотия, която те кара да гледаш тъпо и овчедушно да преживяш клисавия хляб, и наместо чубрика, да го топиш в сълзи. Те пък намираха пътя си в коловозите по хорските лица, издълбани от мъки и тегоби.

   Седеше си кротко дядо Анто на трикракото столче до прозореца всяка заран и се мъчеше да успокои треперенето ту на едната си ръка, ту на другата. И джуката му трепереше и току да заплаче, но още не тръгваха пущините. То имаше ли вече какво да изплаче. Остана ли още нещо недоизплакано, недоовайкано, недооплакано. Че той, животецът вече изтичаше от благите му сиви и големи очи. Нявга бяха сини, но грубото ежедневието реши да ги направи сиви, не търпеше  различие то. Никой нямаше право да се отличава, единствено и само ако съдбата му беше по-окаяна от на другите. Така беше и с дядо Анто. Нямаше вече силици тая есен да сбере дръвца за огрев и само попридърпваше изпокъсаната си ватенка, но на него не му се и живееше. Де да можеше просто да притвори само очи и да се принесе там горе, при майчицата си. Отколе си живееха само двамата, но тя отдавна беше си тръгнала от тоя свят. Не дочака да види чедото си с негова си челяд, не можа да се порадва ни на мъж, ни на снаха. Проклятие тегнеше над тоя род, но тя все казваше на Анто, че туй било глупост. Че можеше ли да знае дали е истина мълвата, дето се носеше само от уста на уста. Че някога, някой си пра-, пра- бил залюбил самодива и дружките й го проклели навеки. Де ти ги тия самодиви сега? Хорска му глупост. Анто пък, кога беше малък, децата го дразнеха, че змеица залюбил тоя същият, набеденият в рода. И си играеше все сам, никой не искаше да му е другар, нито пък майките пускаха децата си при него, да не би да видели  люспи по тялото му и да се уплашат. Че вижте и очите му, какви са сини и големи, дълбаят навътре, в душата. И виждаха простотията и неграмотността на хората, напластена от векове скотщина. Баща му някога пасеше селските овце, които му даваха с голяма неохота, от страх, че можел да храни с тях ламята. Но един ден той просто изчезна. Дори и тялото му не намериха. Това засили клюките из селото, че може и той да е станал змей. Боже, опази! Останаха само Анто и майка му. Детето ходеше да бере гъби в горите, но откакто каза на майка си, че чува гласове там и тя го спря. Притисна го силно до гърдите си и плака дълго. По-късно, когато тя поостаря и се разболяваше често, той ходеше в горите да бере билки. Отде се беше научил коя за какво е, един дявол знаеше. Майка му не смееше и да пита. Пиеше, оздравяваше и бързаше да придърпа забрадката чак над очите си, та да не би Анто да прочете тревогата ù. Какво ще стане с него, ако тя си отиде един ден от този свят. А тя със сигурност се беше забързала натам. Съхнеше и вехнеше от дертища. Тя се усещаше така,  сякаш няма вътрешности. Бяха станали на чироз. Еле пък сърцето й. Често пъти прескачаше и спираше за части от секундата и тя умираше стотици пъти на ден, за да се върне отново и отново и да оплаква тихо съдбата си. Беше от бедно семейство и дори не се замисли или разколеба нито тя, нито семейството ù, когато бащата на Анто я поиска за жена. Та едно гърло по-малко за хранене. Другото – приказки вятърни. Ама, май са истина, мислеше си тя, колкото повече остаряваше и гледаше магнетично сините очи на сина си. Бояха се от него, избягваха го, а той беше толкова добродушен и добронамерен.  

   На четири години и половина Анто прекара много тежка шарка. Докато крехкото му телце се мяташе от високата температура, често пъти беше на границата между живота и смъртта. Отърва се на косъм. Малко по-късно се беше загубил в гората, търсейки баща си и не го откриха близо три денонощия. Едвам го свестиха после от глад и жажда. Когато баща му изчезна, Анто престана да се храни и само седеше на трикракото си столче и гледаше навън, без да отронва и дума, въпреки молбите на майка му. Когато след месеци донесе на ръце едно малко пале, от устата му излезе само някакво мучене, опитвайки се да обясни на майка му да оставят у дома си кутрето. На девет години и половина за малко не се удави в близкия вир, където майка му переше дрехите. На дванадесет години едва не изгоря при пожар в една селска плевня, докато се опитваше да спаси едно дете от пламъците, които се разпространиха светкавично, обхванали цялата слама вътре. Но не, според хората, люспите по гърба му го били спасили. На четиринадесет сам реши да скочи от една скала, за да си докаже, че пак ще му се размине. От тогава взе да не му пука от нищо, за ужас на майка си.

   Тя беше забелязала как всички животни се укротяват в присъствието му, птичките кацаха близо до него, а домашните животни лягаха в краката му. Беше забелязала и твърде честата смяна на времето, когато излизаше навън – ту облаци, ту слънце, дъжда, вятър, без значение кой сезон беше. Беше забелязала вечер в лятно време, когато Анто седеше навън, какъв ускорен звездопад имаше тогава. Билките, едно на ръка, но когато усети, че упоритото ù главоболие минаваше, когато синът ù бе около нея, вече взе по-често да се моли на Богородица да пази детето ù. Какво ли още имаше да пати то?!...

   Когато Анто стана на осемнадесет нямаше по-хубав момък от него. Висок, снажен, мургав, а тия сини, безбрежни очи, обрамчени с черни, гъсти клепки, право в сърцето те целят. Майка му все го гледаше и се мъчеше да прочете в тях какво му се върти из главата, но той беше толкова кротък, че ù стигаше само един негов поглед и усмивка, та временно да отклони вниманието ù от постоянните ù тревоги. Да, но хората продължаваха да го отбягват, не, че зачитаха и нея, ама той не биваше да седи сам, жена му трябва, да са си опора. Така си мислеше тя и по цели нощи будуваше от тия нелеки размисли. Що им трябва да са толкоз лоши на тия хора, що все с лошото тръгват напред, що все гледат да ухапят човек, по-хубаво ли ще им стане тогаз?!... Но тя не знаеше милата, че синът й вече беше харесал една мома от селото и мислеше само за нея. Беше я срещнал в гората, но когато тя го видя, хукна да бяга колкото може, пищейки. Разбира се, че беше слушала всичките небивалици за змейското чедо Анто и самодивското проклятие. За беда, докато бягаше се спъна в едни коренища, кракът ù кривна в страни и тя падна на земята. Беше достатъчно Анто да я погледне право в очите ù за няколко секунди, за да спре тя да врещи като яре. Той ù заговори тихо, каза ù, че ще наложи на крака ù компрес, ще го превърже и тя може да си ходи. От този ден нататък Мирна постоянно си намираше повод да се среща с чудатия момък, който й беше помогнал и който не беше никак ужасен, както го изкарваха другите хора. Вълшебни бяха ония откраднати мигове, прекарани с него в гората, където той с благ и кротък клас надълго и нашироко й обясняваше всичко онова, което беше побрала чувствителната му душа. Мирна слушаше като омагьосана. Влюбеното сърце на девойката се чувстваше с всеки изминал ден все по-привързано и по-привързано към Анто. В главите и на двамата взаимно се оформяше една и съща картина, която с всеки прекаран заедно миг ставаше все по-пълнокръвна, истинска и благословена с много любов. Къде, бе деца, сте тръгнали да кроите планове зад гърба на Съдбата?!...

   Още щом семейството на Мирна надуши цялата работа я заключиха в една стая, а братята й пребиха безмилостно Анто, който през цялото време дори не се бранеше. Разби се майчиното сърце на хиляди парченца, след като и последната й надежда да види чедото си щастливо умря заедно с нея. Никой не дойде на погребението, дори и опело нямаше. Отколе богът с дявола не се омешват. Приютиха тия сини, антови очи цялата скръб и мъка по земята. С месеци не излезе от дома си от скръб по майка си, а и щом научи, че бяха дали на друг мъж любимата му Мирна. Седеше си по цял ден на трикракото столче и гледаше небесната шир, доколкото му позволяваше рамката на прозореца. Почти не се хранеше. Добре, че бяха животните, за да се разбере, че все още има жива душа тука.

   Минаха години. Животът все така си течеше по старому. Ден и нощ, сезони, календар, пусти улици и злоба людска, алчност, мъки, патила. Само болестите можеха да сложат край на всичко. Когато шест годишната дъщеричка на Мирна заболя сериозно и докторът не даваше никаква надежда, майката през сълзи понесе детето си на ръце право в къщата на Анто, въпреки протестите на всички. Но Мирна беше готова и през трупове да мине. Мълчаливо пое Анто детето от ръцете на майка му, сложи го внимателно на близкия миндер и отстрани полека полепналите от пот кичури косица от детското личице. Цяла Мирна. Сърцето му се сви. Знаеше какво му предстои до края на земния си живот. Щеше да лекува хората, които го мразеха, защото не го познаваха, защото беше различен и защото беше добър. И пак бяха неблагодарни, и пак го отбягваха, но Анто не се измъчваше от това. Сякаш цял живот се беше подготвял за случващото се. И не роптаеше, и не страдаше, и не хулеше, не ругаеше, не проклинаше, а с кротко примирение вършеше онова, за което се беше явил на тая земя. Да дарява добро, тъй рядко срещано и ценно отколе.

   Но хората имат способността да отравят всичко. Затвори се още повече Анто в себе си. Мълчаливо посрещаше върволицата хора в дома си, която не секваше нито за миг. Престрашили се веднъж, сега хората не можеха повече да скриват любопитството си. Все се намираше по някой, който докато си чакаше билките, с неприкрита злоба и интерес да разглежда наоколо, с надеждата да види нещо подозрително. И при естествената липсата на такова, още щом си обърне гърба да разказва небивалици. Що, бре хора, какво ви липсва?!...

   Така си мина животецът. Несправедлив към едни, безхаберен към други. Остаря и грохна Анто. Все по-често трепереха ръцете му, но той преднамерено не искаше да пие билки затова, а напоследък не се и хранеше. Додя му вече. Искаше да си отиде при оная, чиято любов единствено бе познал на тоя свят. Милата му майчица. Така го и намериха, в очакване, вперил безжизнен поглед навън, в небесносиния простор. Нямаше и кой да затвори очите му, ония, сините. Хората можеха да спят спокойно вече. Нямаше след Анто кой уж да продължи да носи  дамгата от проклятието на самодивите.

   Отколе има мъка по света, но отколе има и място за човещина, стига да и направиш малко място в сърцето си и да ù се усмихнеш, свойски!