И ето, дойде денят, в който щяхме да погребем моя баща. За първи път от 30 години се събрахме цялото ми старо семейство -- аз, майка, сестра ми и за последно баща ми, макар и в затворен ковчег. Денят бе слънчев, но ветровит. С нас бяха и жена ми, както и сина ми; и с това се изчерпваше траурната процесия. Докато чакахме катафалката пред централния вход на Сливенските "нови" гробища, купихме малки букетчета от ранни пролетни цветя, както и изкуствени такива. Жена ми понечи да вземе и две пластмасови вазички, но сестра ми я спря като каза, че носи отрязани шишета. От параклиса пък взехме няколко тънки, разкривени от топлото време свещички.

      --- Батко, майка е много разстроена, да не я занимаваме с разходите по погребението, а ние с теб да го покрием...-- продължи сестра ми.

     Погледнах майка си -- беше с угрижено, но и отегчено лице, някаква студенина се излъчваше от нея.

      --- Не съм съгласен! Щом и тя ще участва пълноправно в делбата, трябва да поеме своята част от разходите.

      --- Уф, добре!..-- и сестра ми придоби изражението на майка ми.

Предния ден, в траурната агенция, сестра ми настояваше за възможно най-скромното погребение -- без свещеник, най-евтиния талашитен

ковчег и кръст, 2-3 черно-бели некролога, но аз поръчах десетина с цветна снимка от петдесетте му години и с титлата доктор пред имената му, нещо с което сестра ми не беше съгласна (макар и тя да е лекарка, чисто колегиално) и цялата й тридесетилетна омраза към нашия баща бликаше от нея като рана в гърлото. Дори и след смъртта му, тя продължаваше да го мрази! Дълго време не разбирах тази нейна изконна ненавист и я отдавах на вечните скандали и отношението на баща ми към майка по времето, когато бяхме малки. Но от по-късно намерените писма в "огнището", т.е. апартамента в бл.20, писма с тридесет годишна давност, разбрахме, че разривът е настъпил, когато баща ми спря да й дава пари. Тогава сестра ми беше вече омъжена, с чисто нова кола Хюндай, закупена с доларите на баща ми, и очакваща първото си дете, но все още студентка по медицина в Стара Загора. А съпругът й бе с твърде ниско образование, за да отговори на такъв стандарт на живот.

       Катафалката тържествено описа широка дъга по огромната площадка пред централните гробища и спря пред входа. Ние се качихме по колите и малката процесия потегли. Още на първата пряка започнахме да навлизаме в сърцето на по-старата част от гробищата, достигайки сектор 57. До плиткия гроб, изкопан не повече от метър в каменистата почва, заварихме двама цигани, седнали на купчината пръст и камъни. От предното място на катафалката слезе една доста делова и корава на вид жена, която заедно с шофьора и помощта на циганите

нагласиха ковчега на метална, сглобена от винкели маса. Помогнах на майка да слезе, докато сестра ми говореше по телефона.След минута 

дойде наметната с тъмно-розово сако, цвят "пепел от рози". Чак сега забелязах маската й -- издута като противогаз и с кръгло филтърче.   

Погребението щеше да се осъществи в условията на COVID- пандемия. Започнахме да се прощаваме с покойника. Синът ми, най-младия

от всички нас, изглеждаше най-чист и искрен, първи отиде до дядо си. Аз сложих ръка върху евтиния фазер и в този момент един

спомен изплува в съзнанието ми. Пак бе пролетен ден, с баща ми сме край река Тунджа. Той е полегнал на зелената трева, до нас пасат

крави. Просторът е чист, ведър, безметежен. Небето синее и птици пеят в тополите." Ейй, как ми е хубаво да сме навън двамата, Лъчко! Да

можеше да сме все така...". Пооглежда се, отива до Tico-то, спряно малко по-настрани, изважда найлонов чувал и започва да събира сухи

кравешки фашкии за наторяване на дръвчетата на вилата. Отидох да му помогна. "Не се страхувай от живота..!"-- каза ми само. Това е спомен, само спомен, винаги е било спомен, дори когато се случваше.

      В този момент майка ми като че осъзна случващото се и заплака силно и неутешимо. Вероятно миналите щастливи дни от младостта,

сватбата в Силистра, радостта от пълната къща, разходките с детската количка в Дунавската градина, всичко това е нахлуло в паметта й,

знаейки че вече е окончателно загубено. Мъжът на живота й е мъртъв, вече не само в сърцето й. Дожаля ми за нея. Доброто, дълбоко 

циментираното добро си проправи път, разбивайки бетона и се настани сред нас на погребението. Майка ми бе единствената, която проля

сълзи на тази тъжна церемония. Е, мисля, все пак получи се едно прилично, достойно погребение.

       Двамата цигани спуснаха ковчега в плиткия гроб, който всъщност беше на любимата ми баба Радка, неговата майка. Двамата, майка и

син, щяха да са отново заедно в отвъдното. Не остана много място за заравяне, затова пък гробът се изгамули доста и се оформи хубава могила. Запалихме по свещичка. Когато забучвах своята в твърдата почва, отново усетих тежката миризма на смърт. Два кипариса, като зелени факли, стърчаха до гроба. "Тези иглолистни дървета са живи създания и ще правят компания на баща ми" - помислих си. Ние стояхме в сянката им, казвайки по някоя добра дума.

      --- Дядо ми беше уникален човек! -- сподели сина ми.

      --- Да, грижеше се добре за себе си...Но не трябваше да свършва по този начин. -- кълвеше със злобна въздишка сестра ми.

      --- Какво искаш да кажеш?! -- намесих се -- Ти какво направи за 30 години, че да не "свършва по този начин"!? Не го зачиташе за свой баща, без да го погледнеш, а сега се правиш на морална. Не разбирам какво правиш тук изобщо!

      Майка ми хлипаше встрани, нямайки сили да въдвори ред сред децата си.Вече сестра ми контролираше нещата при тях, поставяйки под зависимост собствената си майка и превръщайки я във васал.

      Подредихме шишетата с цветя, преляхме вода и се отправихме на обратно, към цивилния живот.

      На изхода подадох на майка два некролога -- за входната им врата и за където преценят другаде. Тя отново се беше изстудила, прие ги с неохота. Тя, която винаги ни е учила да гледаме позитивно, да живеем с доброто у хората, че животът всъщност е прекрасен, слънцето изгрява винаги, птичките пеят... Тя не можеше да възприеме злото, фактите, действителността. Да, мъжът ти е мъртъв, да, току-що го погребахме, да -- всичко е загубено!