Отминал живот

Слънцето тук сякаш никога не е достатъчно. Ледовете не се топят. Нито тези в природата, нито тези между хората. Понякога е толкова сложно, а помня. Помня, когато го преживявах и аз. Отново и отново се връщам там, където започва играта и винаги завършвам по различен от предходния начин. Сега знам защо се случва това. Отчасти е по мое желание, отчасти по нечие друго. Хиляди години гледам, наблюдавам животите, които с всеки следващ стават все по-сложни.

Казват, че първият винаги се помни. Помня го. Помня хълмовете, плътно покрити с онази наситено зелена трева. Горите, чийто черни и бели борове влизаха в надпревара кой ще израсте по-високо, за малко повече светлина. А там, където дърветата оредяваха и се чуваше ромона на потока се намираше къщата ми. Не особено голяма, но напълно достатъчна за мен и семейството ми. По онова време нашата къща беше най-отдалечена от останалите. А те и не бяха много. Племената непрестанно пътуваха с надеждата да намерят място, което да почувстват свое. Аз вече го бях намерил. Аз и семейството ми, в онази малка къщурка, която така обичах. Спомням си как измореният ми, след  дългия ден, син, заспиваше на одеялото застлано под близкото дърво. Приличаше на малко кученце, когато се свиеше, за да подложи ръце под главата си. По това време жена ми седеше до реката потопила глезени в затоплената от слънцето вода. Дългата и сплетена на плитка коса улавяше лъчите на слънцето, карайки я да изглежда сякаш има ореол над главата си. Усмивка огряваше продълговатото ù лице, когато ме видеше да се приближавам. Кожата й настръхваше, когато се навеждах да я целуна. Устните ù се движеха успоредно с моите, както щяха да правят още дълго време. А онези наситено зелени очи, обещаваха никога да не ме остави. Не винаги беше лесно. Понякога не достигаше храна. Понякога природата се разбунтуваше и домът ни търпеше гнева ù. В семейството ни не цареше само хармония. Скандали, викове. Отчаянието е силно оръжие в ръцете на съдбата. Но каквото и да се случеше бяхме заедно. Винаги бяхме заедно. Денят, в който голямата ми дъщеря намери онзи, с който щеше създаде семейство беше най-щастливият и най-тъжният в живота ми. Усмивката ù, когато го гледаше, беше същата, с която безброй пъти ме бе дарявала майка ù. Имах общо седем деца – три дъщери и четирима сина. Гледах как всяко едно от тях отлита от гнездото, с нарастваща гордост и сантименталност. Бяха прости, но и трудни времена. Надживях три от децата си. Нямам думи, неспособен съм да опиша чувството... просто не мога. Година след година, живях в къщурката на реката, която бях построил с жена си, където бях отгледал децата си, където бе преминал животът ми. Онзи ден, когато косите ми отдавна бяха побелели, а костите в тялото отслабнали, лежах на същото онова одеяло, което покойния ми син обичаше, под същото онова дърво. Вече залязващите слънчеви лъчи топлеха сбръчканото ми лице. Отворих очи, когато чух приближаващи стъпки. Жена ми, с вече побелялата си плитка, все още огрявана от слънцето, седна до мен  и придърпа главата ми в скута си. Въпреки бръчките набраздили лицето ù, за мен то бе още по-красиво. Усмивка се появи на лицето ù, докато играеше с кичур от косата ми. Същата онази усмивка, на която се наслаждавах толкова години. Онази, за чиято загуба плаках на погребението ù. Все още бях облечен с погребалните одежди, не можех да ги сваля, не исках.

 Съпругата ми приглади косата ми назад и се наведе, за да ме целуне. Съвсем ясно усещах меките ù устни до своите, кичурите коса, които бях обхванал в шепи.

 След време, всеки път в тези моменти щях да си спомням всичко.Точно тогава, на прага на смъртта щях да се сещам за животите, които съм живял, в които съм плакал, страдал, обичал, бил съм щастлив и нараняван. И макар някои от тях да не са ми така ясни, винаги ще помня онзи, в който се родих за първи път.