„Всеки човек е стопанин на собствената си смърт и единственото, което можем да направим, е да му помогнем да умре."
Габриел Гарсия Маркес, „Любов по време на холера"
Едрите като смокинови листа дъждовни капки се стичаха уморени по гладките стени на стъклените прозорци. Смъртта му я беше споходила почти така внезапно, както и появата му в живота й.
Срещнаха се късно и въпреки тежестта на годините, си казаха, че и двамата искат да започнат живота си отначало. Ала скоро разбраха, че миналото не можеше да бъде толкова лесно изличено и в сънищата им нощем често бродеха призрачни сенки.
Обичаше го безусловно, както се обича веднъж в живота. И макар да не натрапваше обичта си, на него често му тежеше отдадеността й.
Дори сега, когато държеше в малките си шепи праха му, наред с болката и загубата, в сърцето й, съвсем неочаквано и за нея самата, се беше шмугнало онова лелеяно щастие, за което мечтаят всички любовници на света, но до което тя самата никога не успя да се докосне - да притежаваш в ...