Падане

Шепотът от устните ти кара липите да цъфтят през октомври. Не е ли странен този цвят през есента?

Иска ми се да го помириша, да го докосна с върха на пръстите си, а само мога да го усещам. Като че в мен се е разпукал и всеки момент ще затрепти от твоя дъх. Притискам гърди, за да го усмиря, но гласа ти го разпуква – листче по листче и то неспособно да спре да цъфти, става се по диво, все по къдраво изкласява и се вее от дишане, гъделичка ме отвътре, играе си с мен и ме кара да отеквам в сън. Да те търся, докато спя. Да стъпвам като акробат по тънкото въже между живота и смъртта. И после да падам. Почти като в спектакъл, осветен от прожектора на луната. Падам с главата надолу спираловидно, като ту плача, ту се смея. Разтварям ръце, разгръщайки капризите на сезоните. Те се сменят, като декор – зелен, червен, жълт, бял.  Падането винаги е дълго и дали съм оцеляла, разбирам от следващия сън.

Отварям очи. В колиба на края на света съм. Приземяването ме е оставило цяла. Няма време, час, година. Застинали са в старите мебели. В овехтелите пердета. Няма и слънце навън. Само вътре в нас, докато се гледаме, от време на време свети и пука. През прозореца дърветата тръпнат в прегръдката на дъжда,а в огнището се вълнува огън.

 Стоим на една дървена масичка и те питам дали обичаш варени картофи. Ти ме гледаш напрегнато. Впрочем, гладът отдавна не ми е причинявал такова зашеметяващо удоволствие. Гледаме се така от едно изгоряло дърво насам, защото ни се струва, че ако се докоснем ще заболи. Сенките са застинали в миглите и в извивките на устните ти. Приличат на решетки. Изглежда, че картофите са само за  декорация. Пространството между нас е изпълнено с нещо крехко и невидимо. Протягаш се през решетките от сенки. Галиш ръката ми и я взимаш в своята. Мида в шепа. Без перла. Отварям линията на сърцето си. Знам че няма да я прережеш с въздишка. Ти я целуваш. Залива ме вълна. После още една. И още една. Като ехо в скала. Никога не съм била добър плувец, но сега плувам в огненото море на отразилия се огън в очите ти, блъскайки се в миглите ти. Плувам като нимфа, без до зная защо това не само, че не ми причинява телесни изгаряния, но и ме кара да стоя потопена в дълбокото, без да мога да мигна. Картофите все така стоят между нас. Спазмите от капките дъжд отекват в светлосенките на лицата ни. После бавно се стичат по бузите, като изгубени мисли, сподавят се едва в друга от отраженията на капките.  Дланите туптят и сякаш този пулс заглушава тътена на дъжда зад прозорците. Усеща го и влажната ми коса – след миг бухва от песни на хиляди птици. Те пеят в дъжда, сгушени в топлината на телцата си. Пеят в главата ми.  Отваряме врата. После още една.  Облъхва ни влажна земя.  Гора. Хладнината мирише на орехови листа и дървени стърготини от нарязаните купчини дърва.Телата ни потръпват със струните бляскащи в тъмното небе. Рапсодията гъделичка шията и се спуска надолу. Спуска се и мълчанието до петите. Съзерцаваме живота си, чрез падащите капки. Нашия или изобщо. Не зная. Ако съдим по високата мъгла, ние сме все още в облак. Облаците ни държат в шепи. Люлеят ни.Устните ни зреят като малинови капки. Ако се слеят ще изтекат в целувки и няма да има заместител след това. Затова не ги сливаме. Лягам спокойна на рамото ти, картината на гората срещу мен не се променя. Стои изправена. Както човек срещу вътрешното си огледалото. Толкова е истинско, че ехтят отблясъци. Опитвам се да изменя природата в огледалото, прекалено вярна ми изглежда. Да  добавя краски, чрез въображението си, дори да я нарисувам гола, пробвам, да ѝ вдъхна приказен облик, като я одухотворя с разни  феи и джуджета, накацали по храстите, но не се получава. Отварям, затварям очи. Тя е си е същата. Опитвам отново. Може би сега някое борче отсреща ще проговори, ще свирне, но не. Не се променя. А ти си още тук и все така не знаеш, дали обичаш варени картофи. И тогава разбирам, че съм попаднала в точното измерение. А картофите са били само декор, или може би метафора.