Шепотът от устните ти кара липите да цъфтят през октомври. Не е ли странен този цвят през есента?
Иска ми се да го помириша, да го докосна с върха на пръстите си, а само мога да го усещам. Като че в мен се е разпукал и всеки момент ще затрепти от твоя дъх. Притискам гърди, за да го усмиря, но гласа ти го разпуква – листче по листче и то неспособно да спре да цъфти, става се по диво, все по къдраво изкласява и се вее от дишане, гъделичка ме отвътре, играе си с мен и ме кара да отеквам в сън. Да те търся, докато спя. Да стъпвам като акробат по тънкото въже между живота и смъртта. И после да падам. Почти като в спектакъл, осветен от прожектора на луната. Падам с главата надолу спираловидно, като ту плача, ту се смея. Разтварям ръце, разгръщайки капризите на сезоните. Те се сменят, като декор – зелен, червен, жълт, бял. Падането винаги е дълго и дали съм оцеляла, разбирам от следващия сън.
Отварям очи. В колиба на края на света съм. Приземяването ме е оставило цяла. Няма време, час, година ...