Паралакс

Dec 24, 2009, 10:53 AM

Prose

768 0 0

1 мин reading

Една от онези студени и празни нощи, с много водка, в претъпкан и задимен нощен бар. Музиката гърми в ушите ми. Някакви стари и изтъркани парчета. Лишени от всякакъв смисъл текстове. Два бара, две танцьорки – руса и черна. На път съм да харесам русата, танцува добре. Споделям го с познат от компанията и той много държи да ме запознае. Води ме при нея и ме представя. Тя си казва името. Не го чувам, шумът е ужасен. Навеждам се към нея и тя повтаря „Яна!”. „Добре танцуваш, Яна.” – казвам и бързам да се отдръпна. Отблизо изглежда пошла, а парфюмът ù мирише на „секс за една нощ”. Връщам се при водката. Тя поне е истинска. Две от компаньонките ми по маса ме приканят да танцувам. Не, не искам. Благодаря им. Отпивам от водката, топлината ù се плъзва по цялото ми тяло, изгаря хранопровода ми, влиза в стомаха, опърля власинките му и... спирам да я усещам. Нова глътка. Още по-пареща от предишната. Музиката гърми. Течността бавно слиза надолу и миг преди да усетя горещината в стомаха си, ме залива леден полъх. Отляво.

Дъхът ми спира. Сърцето ми засвирва в Адажио, минава през Ленто Асаи и... тишина. Музиката замлъква. Не чувам дори дишането си. Хората застиват на местата си, сякаш току-що е минала злата фея от онази стара детска приказка с вретеното. Но аз съществувам. В цялата тази ледена тишина, в някаква необяснима дупка във времето. Аз съм там и не съм сама. Виждам образа си в две дълбоки очи, вперени в моите над лявото ми рамо. Не питам как е, какво прави тук, след като и той като мен не понася такива места. Не питам... защото зная. Дошъл е да спре времето. Само миг за всички останали, цяла вечност за мен.

Свързани произведения

Comments

Please sign in with your account so you can comment and vote.