Парцалената кукла
1 min reading
Парцалената кукла
на Палечка с нежност и обич
Тихо стъпваш, когато се промъкваш в сърцето ми.
Плажовете бяха пусти като зародилата се празнота в сърцето ми. Вълните яростно прехвърляха буните и гневно протягаха тъмните си води до крайбрежния път. От някъде отекваха печалните гласове на серените. Студеното отражение на луната се пречупваше на множество късчета в сълзите ми, но ще остана до теб, колкото и да ме нараняваш.
Когато наблюдавах кобалтово-синьото море, изпитах безименен страх, неизбежен страх от мрачните облаци, от тревогата на люляковите градини, от вълчия вой. Вятърът не галеше лицето ми и то се зачерви и изсъхна, устните ми се напукаха, тялото ми посиня. Чувствах се потиснат и жалък, като че отстъпвах пред неизлечимата болест да съм самотен. Историята ми е погълнала в себе си невъобразими разкази и съдби, но също така и желанието ми да обичам, да любя, да сънувам онези тягостно безлюдни градове, предзнаменования за смъртта.
Колко пъти пусках студената ти ръка, защото ти си тръгваше, когато отблясъците на есенната луна се помайваха със съжаление и романтична нежност. Тогава в безутешната ми душа грохотът на плача заливаше почерненото ми лице като траурен венец. Никой не бе споменал, че в душата е толкова студено, когато никой не те обича.
Можеш ли да видиш изписаното на лицето ми отчаяние и мъка и че само твоето присъствие премахва отпечатъка им от очите ми. Колко много жадувам прегръдката ти, носеща със себе си лекия и топъл дъх на врата и раменете ти. Когато сме сами, от теб се излъчва нещо вълнуващо, сякаш сърцето ти се опитва да дойде при мен. Мисля, че влюбеното ми сърце, когато спре да тупти, безсмъртната ми душа ще те потърси във спомените .
на Палечка с нежност и обич
Тихо стъпваш, когато се промъкваш в сърцето ми.
Плажовете бяха пусти като зародилата се празнота в сърцето ми. Вълните яростно прехвърляха буните и гневно протягаха тъмните си води до крайбрежния път. От някъде отекваха печалните гласове на серените. Студеното отражение на луната се пречупваше на множество късчета в сълзите ми, но ще остана до теб, колкото и да ме нараняваш.
Когато наблюдавах кобалтово-синьото море, изпитах безименен страх, неизбежен страх от мрачните облаци, от тревогата на люляковите градини, от вълчия вой. Вятърът не галеше лицето ми и то се зачерви и изсъхна, устните ми се напукаха, тялото ми посиня. Чувствах се потиснат и жалък, като че отстъпвах пред неизлечимата болест да съм самотен. Историята ми е погълнала в себе си невъобразими разкази и съдби, но също така и желанието ми да обичам, да любя, да сънувам онези тягостно безлюдни градове, предзнаменования за смъртта.
Колко пъти пусках студената ти ръка, защото ти си тръгваше, когато отблясъците на есенната луна се помайваха със съжаление и романтична нежност. Тогава в безутешната ми душа грохотът на плача заливаше почерненото ми лице като траурен венец. Никой не бе споменал, че в душата е толкова студено, когато никой не те обича.
Можеш ли да видиш изписаното на лицето ми отчаяние и мъка и че само твоето присъствие премахва отпечатъка им от очите ми. Колко много жадувам прегръдката ти, носеща със себе си лекия и топъл дъх на врата и раменете ти. Когато сме сами, от теб се излъчва нещо вълнуващо, сякаш сърцето ти се опитва да дойде при мен. Мисля, че влюбеното ми сърце, когато спре да тупти, безсмъртната ми душа ще те потърси във спомените .
© Иван Иванов All rights reserved.
