Парче вечност

  "но поколенията били обречени да станат свидетели на нещастното бъдеще..."
Джоуи Темпсет             Силен блясък удави в мъртвата си белота всичко наоколо. Експлозията прогърмя оглушително над двете човешки тела, помете ги и безмилостно ги запокити в зейналата паст на тъмен изкоп. Страхът зверски звънна в главите им...Полузаслепени, те покорно се вкопчиха в мисълта за близкия край. Времето спря. Нямаше начало, нямаше посока....Само студ, оглушителен рев, дъжд от пясък, прах и късове скали, стрелящи се на талази сиви облаци, вкус на олово, кръв...Много кръв. Сякаш слънцето беше изгаснало. Болката витаеше във въздуха, тя съществуваше и ведно с мрака и безумния грохот на умиращата планета се превръщаше в последното чувство, което можеше да бъде изпитано. Ад - мръсен и коварно реален.
Дошъл на себе си, мъжът впи пръсти в настръхналата плът на Земята и усети последната, тиха конвулсия...
Дишаше трудно, с мъка поемаше от парливия аромат на въздуха. Мислите му се бяха изпокрили, в главата му цареше същият безпорядък, както обгорената пустош наоколо...Нямаше път. Нямаше отправна точка. Нямаше живот.
Вдигна зачервените си очи към небето, видя непрозрачността му, сива твърд, черните калбета дим и разпокъсаните, безформени петна...Видя човешка фигура, която се надига бавно от развалините, видя как се изправи, сякъш , за да потърси нещо от предишния облик на света, в който бе живял...Видя и как се строполи, а от отворената му в ням протест уста потече кръв...
Нещо го прониза. Остра болка сви сърцето му, после отшумя.
Бавно се огледа. Намираше се в изкоп - дълга и студена рана, простряла се без мисъл и логика върху обезличеното лице на Земята...
Силите го напуснаха внезапно. Приседна на дъното.
Главата му се замая, притъмня му, гърлото свойски изплю капка кръв.
"това е краят..."
Извърна се. До него седеше момиче. То беше полегнало на едната си страна и го гледаше. Върху бузата и личеше засъхнала кал. Тънка, съсирена струйка се беше проточила от челото и се губеше в диплите на разкъсаната дреха.
Мъжът протегна ръка. С треперещи пръсти докосна брадичката после вратлето му...Бавно разтвори плата, отметна яката и отдолу се показа лъскаво, триъгълно медальонче. Гладката му повърхност нежно отразяваше оскъдната светлина в небето.
"Краят ли?"
С мъка се приповдигна, прилепи се плътно до безжизненото тяло на момичето, хвана студената му ръка и внимателно я придърпа към себе си.   Беше време за закуска. Слънцето вече багреше в пурпур върховете на дърветата и последните звезди бледнееха, попили в синевата на небето...
Маймуната се измъкна от убежището си. Подуши въздуха, огледа се и се спусна по тясната камениста пътечка, чийто край се губеше в близката гора.
Навлезе между дърветата. Дишаше шумно, жадно поглъщаше чистият въздух. Започна да копае. Изравяше грудки, корени. Ядеше,нахвърляше всичко ненужно и продължаваше.
Внезапно нещо странно привлече вниманието й. Бавно разрови почвата, пръстите ловко измъкнаха малък предмит и любопитно го опипаха. Свъси вежди. Подуши го, пъхна го в устата си, след малко го извади и отново го разгледа. Не ставаше за нищо. Изхвърли го. Той описа дъга, прошумоля в храстите и звънна върху някъкъв камък.
Беше странна вещ, найстина - триъгълен медальон...