Парченца спомени

     И за поредна нощ не мога да зяспя, изпълнена съм с мисли, които искам поне да запиша някъде, по някакъв начин, защото се страхувам, че ще ги забравя. Дори и никой да не прочете това, което съм написала, ще съм спокойна, че съм го направила за себе си и може би ще мога да спя спокойно без в съзнанието ми, без никаква последователност да се раждат различни мисли и без да се преплитат спомени, без никаква връзка. Искам да постигна някакво вътрешно удовлетворение, че ще мога да споделя всичко, което ми се е случило и ми е донесло толкова много емоции, за последен път преди да продължа напред и да дам последната си оценка за миналото и за това, което не ми дава спокойствие и ме държи будна всяка нощ. Искам да си спомня за това блъскане на вятъра в прозореца и за начина, по който изтръпвам винаги, когато клоните се ударят в прозореца. Искам един ден да мога да изпитам всички неповторими емоции още веднъж, защото постепенно усещам, че загубвам възможността си да се радвам на малките неща и да започвам да забравям това, което ме е накарало да потръпна. Всчико това ме измъчва, чувствам, че ако не успея да опиша всичките си спомени, животът ми ще мине безцелно и всичко, през което съм минала ще бъде безсмислено и никой няма да го оцени... И аз отново лежа в студеното легло, за пореден път не мога да заспя и се мъча да си спомня за отминалите дни, години и възможности. Но дали това е възможно – повторно в главата ми да се родят същите мисли, да изпитам същите чувства или парченцата от спомени да се подредят по същия начин в безкрайния пъзел? – Толкова, колкото е възможно яростният вятър отвън да разклати клоните по същия начин или да се чуят същите звуци... Толкова малки неща, а имам чувството, че целият ми живот се събира в тези няколко минути на безспирно движение на клоните на дърветата отвън и на това, което довява вятърът – винаги различно, всичко се променя след всяка изминала секунда и никога вече няма да бъде същото... Плашещо, нали? Страшно е като този начин, по който вятърът напомня за себе си с бясното блъскане на клоните и с движението на мрачните сенки в нощта...

        Но има ли кой да го чуе и види...? През нощта всички спят... и едва ли някой ще усети това, което ме накара да се замисля и да започна неспокойно да търся отоговор на въпросите си. Затова съм длъжна да разкажа, да опиша това, което чувствам, за да може поне някой да ме разбере и да се доближи поне малко до това, което съм и до това, в което вярвам. Надявам се поне частица от мислите ми да може да накара някой да потърси истината за живота си и като мен да се опита да открие смисъл в това да продължи да се бори, колкото и трудности да се изправят пред него. Ако нещо си заслужава усилията, това са точно малките и на пръв поглед незначителни неща, които се събират в една дума, един жест, едно усещане. Само тези неща поддържат живота ни и ни крепят, когато ни е трудно и когато не знаем дали ще можем да се изправим пред себе си и да се справим с проблемите. Спомените за всичко изживяно и всичките неповторими чувства и емоции са най-ценното, което притежаваме, едновременно с това и единственото нещо, което е само наше и никой, без наше желание, не може да се докосне до него. Съкровените ни мисли и желания си остават скрити в нас, докато не изпитаме нуждата да си споделим и не се осмелим да ги покажем на света – нещо, от което всеки от нас има нужда, когато се почувства самотен или когато има нужда от помощ да се справи с поредната спънка, поставена от живота, същия живот, който може да ни направи щастливи, стига да се научим как да го ценим.