Парчета от детството
Звън на чанове
и песен недопята...
Пак съм дете.
С къси панталони. Преправени от стар дочен панталон на тате. С презрамка през лявото рамо и копче от балтон. Нямам представа къде сме. Знам само, че скоро сме се преместили. И ние, както всички останали, живеем в барака на някакво място, което наричат „двадесет и пета площадка". И с детската си наивност вярвам, че живеем на един от многото площади. Това ме кара да си мисля, че всички ние сме много значими и важни. Бараките са на два етажа с широка външна дървена стълба. Ние сме на първия - от входа вдясно. Мама и кака правят пердета от разтегателна синя хартия за прозорците с префърцуненото име - призбризи. Кукнал съм почти пред входната врата и внимателно наблюдавам големите и сръчни ръце на тате, който с кухненския нож заглажда ръбовете на една чамова летва. Треските се огъват, когато се отделят, и миришат като на бòрината, с която мама разпалва печката. Присвива леко очи, поглежда ме, все едно премерва нещо, и одобрително клати глава. Взема парче стъкло и прави последно оглаждане. Стружките са ситни, дълги и накъдрени, като талаш. После, като фокусник, изважда изпод столчето, на което е седнал, блестяща и нова кутия от консерва. Мама често купуваше консерви Копърка. Внимателно, с дръжката на ножа, приплесква ръбчетата на ламарината там, където е бил отрязан капакът.
Протяга напред крака, за да може да прерови джобовете си. Между пръстите му блести малко пиронче. Намигва ми да се включа в предварително уговореното - "Ти ще ми помагаш, нали" и зелените точици в очите му светят весело, както винаги, когато е в добро настроение. Краката ми са изтръпнали, но с готовност се включвам – държа летвата опряна в края на столчето. Лъскавата кутия е прикована за летвата. Изправен, тате оглежда и проверява направеното. Гледам го, вдигнал глава. Прилича на великана от приказките на мама. Протритият му вълнен панталон драска по бузата ми. Не мога да го прегърна истински. Обвивам ръце около краката му. Подава ми новата играчка и кимва към циментовата алея, която води към входната врата на двора. Тичам. Кутията забавно дрънчи и шеметно се търкаля. Минавам през малката локва и с интерес наблюдавам как полепналият пясък хвърчи изпод колелото - точно както става при истинските камиони. И съм много горд. Правя мокри следи в сложна плетеница и крещя от удоволствие. Спирам за малко. Колкото да вдигна ръка за поздрав. Както съм виждал да прави тате, когато поздравява някой познат. „Здравей, колега!“ Не знам какво точно значи. Но трябва да е нещо много важно и специално, щом кара големите мъже да се усмихват широко. Облегнат на отворената врата, тате усмихнат ме наблюдава. Белият му потник блести на слънцето. И съм сигурен, че той е най-приказният и добър великан от приказката, в която участвам и аз.
*****
Сега съм нахлупил каскета на тате. Той покрива почти половината ми лице, но това, което виждам в отражението на огледалото, ми харесва и ме подтиква да направя останалото. Обръщам два стола на пода и с няколко възглавници правя камион. Марка „Чепел“ - това го знам от тате. Голям товарен камион-самосвал. От тези, дето карат рудата, а кошът му се разтоварва настрани. Сядам, паля, включвам предавката и старателно имитирам бръмченето на двигателя. С уста. Въртя кормилото, бръмча до запъхтяване - изкачвам наклон - подскачайки върху седалката. Пътят е с много неравности. Чувам как тате се прибира от работа, но не прекъсвам играта. Искам да ме види, както съм с каскета и както карам „чепела". Виждам го, изпълнил рамката на вратата. Голям колкото дядо Боже, за който ми разказва мама. Вдига ръка и крещи престорено високо.
- Ей, приятел! Има ли място за мен в твоя камион?
- Ц-ц-ц-ъ-ъ-с-с-с! - спирачките ми са въздушни.
Ухилен до уши.
- Качвай се! Но да знаеш! Само до разклона за Печинско съм! - крещя и аз от щастие. Сяда зад мен и потегляме. Заедно. В една обща игра, която накрая се превръщаше в боричкане по пода и аз винаги съм победител. Качен върху раменете му на "конче", отиваме да вечеряме.
После...
Когато тате вече го нямаше, не исках повече да карам „чепела“. Дори и в дните, когато навън валеше и не ставаше за игра. Стоях, залепил нос на прозореца, и дълго гледах дъжда. Мътните вадички, понесли сламки и сухи листа, ми напомняха нещо. Като отиване някъде. И раздяла с нещо. Само не знаех защо ми се плаче. Тогава притичвах до кухнята. Примъквах един стол до закачалката и вземах каскета. Той все си стоеше окачен там, където винаги е бил. Все едно тате е излязъл навън и е забравил да го вземе. И сега ще дойде, защото вали. Питах се дали не е дошъл с дъжда да ме види. Мама разправяше, че отишъл някъде на небето. А там сега е толкова мокро, че чак ми ставаше страшно. За да не ми е тъжно, нахлупвах каскета върху лицето си. Смесицата от миризмите на татковия одеколон, пот и цигарен дим ме успокояваха малко. Колкото да разбера, че промяната не е временна, но връщането към спомените за тези наши игри, които вече нямаше как да се случат, беше по-добра от действителността...
Когато мама забележеше, че нещо съм се умълчал с нахлупения каскет, не пропускаше да ме попита:.
- На какво ти мирише, Таско?!
- На тате... - отговарях кратко.
И вдишвах дълбоко.
© Тасо All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
и се порадвах на разказа ти и се натъжих...
прегръщам те, Тасо... развълнува ме.. -
"Най-приказният и добър великан!"
Един много мил спомен!Благодаря ти, че ме накара да се развълнувам така! -
Благодаря на всички коментирали:
Довереница (Дочка Василева),
странница (Сеси ),
dimitrina-sabcheva (Димитрина Димитрова),
zelena (Силвия Райчева),
djudjii (Жанет Велкова),
svetlanal (Светлана Лажова),
враната (Маргарита Василева),
svdonchev (Светослав Дончев),
mimamina (Минка Конарова),
pastirkanaswetulki (Мария Панайотова),
YannaKaloyanova (Цонка Петрова),
изречена (Мая Попова):
И на всички останали, които прочетоха!
Благодаря Ви!!! -
"Като отиване някъде. И раздяла с нещо"
Съпреживях пътуването по стълбата на спомена... -
Един наистина чудесен разказ!
-
Ммм, много е хубаво ;(
-
Благодаря!
-
Ох...стиска за гърлото тоя разказ...
-
"Стоях, залепил нос на прозореца, и дълго гледах дъжда. Мътните вадички, понесли сламки и сухи листа, ми напомняха нещо. Като отиване някъде. И раздяла с нещо. Само не знаех защо ми се плаче."
И аз не знам защо заплаках...Може би защото..безгрижното детство вече го няма... -
...зелените точици...онези зелени точици!
-
Това ми хареса,за разлика от другите ти неща!!
-
Звън на чанове и песен недопята...Ти си най-добрия син на баща си!
Много мило, обично и по детски чисто!
Поклон пред твоето перо и душа! -
Възхищавам се на лекия ти и в същото време интригуващ начин на писане, Аско! Дано баща ти те гледа усмихнат отгоре и приема тези спомени като синовен подарък!
-
Благодаря!
-
най-чистите парчета. Аско!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
Много въздействащ и истински разказ!