Аз бях свидетел на последното му убийство. Както и на предишните четири. Не бе случайност. Някой трябваше да го види. Някой невидим като него. И също толкова педантичен. Защото убийствата, които беше извършил не бяха само тези пет, на които аз бях свидетел. Имало е и преди тях. Личеше си по подготовката му.
А той се подготвяше дълго и търпеливо. Набелязваше жертвата и научаваше всичко за нея, за да изработи идеално своите планове.
А жертвите бяха едни и същи, но с различни имена - средно високи (около 162 см), слаби (около 45 кг), чернокоси и зеленооки. Аз бях идеалната жертва. И точно на това разчитах.

Дълго го наблюдавах, както той наблюдаваше своите жертви. Трудно ми беше да потискам порива да помогна на клетите момичета, но още не бях готова. Трябваше да ме забележи, когато аз реша. Толкова лесно привлякох вниманието му с моята небрежна наивност.
В този момент съм завързана за леглото в схлупената къщурка на брега, скрита от избуелите храсти пред нея. Не се страхувам, защото знам какво следва. Той се подготвя психически за насладата, която предстои. Наблюдава ме, но сякаш не ме вижда. Доближава се до мен и ме докосва едва с върха на пръстите си. Сякаш се страхува, че не съм реална. Нежен и плах е, докато докосва крака ми.
- Здравей, Миранда! - аз не се казвам Миранда.
- Студено ли ти е?
(не отговарям)
- Искаш ли да те стопля? Да? Ще те стопля с тялото си.
Ляга внимателно до мен и обгръща талията ми.
- По-добре е така, нали? Няма да позволя да ти е студено. Аз съм до теб.
Аз не помръдвам, нито издавам звук. Излишно би било.
- Какво? - той се изправя на лакът - Друг те топли?
Зашлевява ме, но и това очаквах. Не протестирам, нито се моля, както очаква той. Но това не му пречи да довърши сцената.
Изправя се рязко и отива до шкафа в дъното. Отваря го бавно, сякаш се колебае. Изважда ръкавиците и ги нахлузва на ръцете си, все още с гръб към мен. Бузата ми пари и усещам вкуса на собствената си кръв от разцепената долна устна. Тази болка само затвърждава намерението ми.
- Защо ми изневеряваш, Миранда? Та аз всичко ти дадох.
Обръща се към мен и виждам сълзите, нахлули в очите му.
- Не, моля те не казвай, че не ми изневеряваш. Ти току що го потвърди. Какво? Никога не си била с мен? Това не е вярно! - изрича последните думи, крещейки. - Ти си моя! Винаги си била!
Тръгва към мен припряно. Разкъсва блузата ми, вмъква главата си между гърдите ми и продължава да повтаря "Ти си моя!"
Спира да говори и да плаче. Остава легнал върху мен няколко секунди сякаш обмисля какво да прави. Вдига глава бавно, примирен с положението си. И с положението на Миранда. Доближава се до ухото ми и прошепва "Обичам те!"
И точно този момент беше възловия в моя план! Успях да забия иглата си за шиене в тила му преди той да е забил ножа си в мен. Отровата кураре на върха на иглата подейства мигновено. Той се вцепени, строполи се на пода, опитвайки да поеме глътка въздух. Не успя. 
За разлика от мен. Измъкнах се ловко, удовлетворена и спокойна, че нищо не рискувам. Той ми бе направил услуга, покривайки следите си. А аз съм точно като него - никому нужна. И убийца.