Пепел
Дни наред заспивах с изгаряща болка тук, вляво, и с очи, отдавна пресъхнали, гледах луната. Питах се кога ще свърши? Кога огънят ще угасне? И не разбирах, че ще тлееш вечно в сърцето ми. Като змия, която, изяждайки се, расте. И във величието й се крие нейното падение. Колко банално! И колко до болка познато!
Разбирайки, че не мога да те имам, те пожелах още по-силно. Играехме си на деца, макар животът отдавна да ни беше отнел детската наивност. Мислехме, че всичко е игра, но далеч не беше. Дебнехме се, криехме се един от друг и накрая съвсем се изгубихме. Не успяхме да се намерим като другите пъти.
А огънят, носещ твоето име, отдавна прогори дупка в мен.
Само пепелта ми остана...
© Марти Петрова Стефанова All rights reserved.
