Един нещастен паяк се спъна в трохата хляб, която беше паднала от устата ми. Не ставаше за ядене, повървя малко и пак се спъна, този път в празните, разпилени листа върху бюрото ми - те също не ставаха за ядене...

         После не знам какво се случи с него, но на сутринта малка мрежа беше сковала мозъкът ми - бил е паякът. Мислено му благодарих и тръгнах на лов за мухи...

         Навън есента агонизираше под напора на бледите отблясъци на слънцето. Шумни деца се надпреварваха с времето и помитаха всяка наивна мисъл, изпречила се на пътя им. Като че ли пространството се преустройваше в зависимост от очакванията им.

         И мен ме пометоха, около тях гъмжеше от мухи - нали в крайна сметка бях тръгнал за тях. Нещо се беше променило завинаги, някой беше "откраднал цветовете".  Заваля дъжд. Няколко хиляди чадъри се сляха с потока, а аз се скрих под крайъгълния камък на желанията или там каквото беше...

        „Я, пеперуда!" - сънувах ли? Не можеше да е вярно или поне не изглеждаше като да е истина. Пак халюцинирах и препращах образи от действителността в желаната реалност на несбъднатото си Аз!

       Стремглаво се втурнах да я гоня. Надпреварвах се с времето, с вятъра, с облаците, с мислите на себеподобните, с краставите израстъци на всемирния хаос, с пътепоказатели и правила...
        ТРЯБВАШЕ ДА Я ПРЕБОРЯ - пеперудата... в мен!

... и я преборих. Залепих я за стъклото на един самолет. Като гадна, сееща зарази муха.

        Валеше. Потекоха реки от цветове. Не е било муха.