,,Перфектният'' човек

    Той се погледна в огледалото. Избърса сълзите си и сякаш се вгледа в душата си.

- Добър ли съм?

- Може би не достатъчно - каза му един тихичък глас.

- Раним ли съм?

-Да, и то много - отново се чу.

-Чуждото мнение ме интересува, нали? -Пита отчаян човекът, като продължаваше да гледа кристалното огледало и да плаче.

- Да.

- Унижават ме. Никой не ме уважава, никои не ме признава. - Той удари с юмрук по масата. - Мога ли да се променя?

- Можеш ли? - Попита го тихичкият глас.

- Аз нямам приятели.

- Напротив - поправи го гласчето - имаш малко, но са истински.

    Минаха години.Този човек стана ,,по-добър" от преди и чуждото мнение не го интересуваше. Сега си имаше много повече ,,приятели". Беше щастлив. Той вече беше този, който се радваше на чуждото страдание.

    Един ден той видя онова забравено огледало. Вгледа се в него.

- Раним ли си? - пита онова забравено тихо гласче.

- Не.

- Чуждото мнение интересува ли те?

- Не, всички ме уважават.

- А приятели имаш ли?

- Да много. - Отговори човекът и усмивката се появи върху лицето му.

- А те истински ли са? - Този въпрос го смути.Той продължаваше да гледа огледалото.

- Да- въздъхна той - такива са.

- А ти щастлив ли си? - попита го гласчето. - Този въпрос сякаш прониза ,,перфектния" човек. Той отново блъсна с юмрук по масата, но после бавно се изправи. Погледна кристалното огледало и погледът му се изпълни с омраза. Хвърли го върху старата маса и то се строши. 

    Години по-късно той отново страдаше и бягаше от образа си. ,,Перфектният" човек намрази себе си, изгуби същността си и разсъдъка си.