Песента на Гьокче: Чичо Булут
Multi-part work to contents
Чичо Булут натовари самарите на каруцата и потегли към пазара В петъчни дни,селото се оживяваше. Жителите му излагаха за продан произведени от тях плодове, мед, сладко от смокини или боровинки, зрял фасул, дървени хавани за подправки, мънистени гердани и гривни и др. Всеки от тях опитваше да надвика останалите, така че да привлече повече клиенти.
При чичо Булут се спираха по-възрастните и само тези, които имаха в дворовете си товарни животни. Той им затягаше някой повреден самар или им продаваше нов, като през цялото време свирукаше с уста стара турска песен. На всички песни, които знаеше бе научил и внучката си Гьокче. Минаха десетина години, откакто дъщеря му Нермин си беше отишла от пневмония и се наложи той предаде знанията си за живота на Гьокче.
Момичето скоро щеше да навърши седемнадесет години. Умна бе, добросърдечна, но физически не порасна. Лекар от града рече на Булут, че тя страда от рядка болест, която забавя скоростта на растежа. Булут искаше да сбъдне мечтата на девойката да стане народна певица, но му отказаха да я вземат в ансамбъл, заради ръста й. Не и даваше да отпадне духом, въпреки своята напреднала възраст и с парите от продажбата на самарите, й купуваше книги. Гьокче грижливо ги бе подредила на дървена полица над леглото си и ги четеше с интерес. Най-любими, обаче и оставаха приказките и често си представяше, че е приказна принцеса, има замък и бели коне. Уви, бе една малка принцеса в обикновена селска къща…
-Чичо?- прекъсна го от унеса му някакъв глас.
Преди малко близо до каруцата му беше спрял автобус, който дойде от града. В ушите му бръмнаха гласовете на гимназистите, докато някой отново го подкани.
-Хей, чичо? - помаха му малък на ръст младеж, вероятно последна година в гимназията - Татко ми поръча да те питам по колко даваш самарите, че стария на нашето магаренце вече не е удобен.
Булут се усмихна и унесено отговори:
-Кажи му, по десет ги давам. На теб как ти е името, момче?
- Айгюн съм, чичо. На обущаря, най-малкия син. Уча в града. – усмихна се чистосърдечно момчето.
- Ако ти трябва някоя книга, ела да ти дам. Внучката ми е на твоите години, много ги обича… - замлъкна стария.
Скоро след това, Гьокче и Айгюн се сприятелиха. Тя нямаше много приятели в селото. Избягваше ги, тъй като й бе трудно да е различна. А Айгюн споделяше нейната страст към книгите и любовта към живота. Сякаш дядо Боже ги бе мерил с един аршин, така че да бъдат един за друг.
Преди да почине, старият Булут ги венча. Гьокче растеше с всеки изминал ден. Бе разбрала, че Бог я приема каквато е, а Айгюн бе нейната недопята песен. Защото няма кой да върже ръце, които се обичат…
© Петя Стефанова All rights reserved.
Както очаквах, не съжалявам, че прочетох този разказ! Благодаря, Петя! 