Глъчката от дипломирането още не беше стихнала, когато бащата на Мишо сложи ръка на рамото му. Младият полицай го погледна учудено. Тежките вежди на този баща сякаш се бяха надвесили над очите му като облаци. Такива често ги беше виждал младежът, от времето когато и баща му бе бил полицай, когато службата му го бе преследвала и в уюта на дома им, когато лошотията бе застигала съня му, а завистта бе сядала на масата му. Тези очи, скрити под бялата завеса на веждите знаеха много и бяха видели много. Тези очи днес бяха горди очи на горд баща, но и тъжни очи на тъжен човек. Той го поведе в страни от тълпата и седна на една пейка. Мишо го погледна с младежката си дързост, усмихна се с гордостта от първото си житейско постижение и попита:
- Какво има, тате?
- Седни, седни, сине! Ти навярно ще кажеш, че съм остарял и това ми се отразява зле, но аз искам и трябва да ти кажа каквото съм си намислил. – старият полицай прегърна сина си и продължи – Отдели ми десетина минути и слушай внимателно:
„ ...