Бавно подритвах едно камъче по неравния и прашен път. Вдишвах чистия въздух на Балкана, а над главата ми имаше малък, сив облак, в който се гнездяха проблемите, мъките и сълзите ми. В нищичко вече не ми бе останало да вярвам – и добротата у хората се изпари, и пламъчето в очите им вече го нямаше. Посивя този свят, замръзна в една черно-бяла снимка. Съдбата ли ме отведе там, сърцето ли ми копнееше за капка оптимизъм, не знам, ала то се случи – вълшебно беше, може би, дори божествено. Понякога си мисля, че дори е било само сън.
Спънах се и докато се изправях, видях един човек да стои и да медитира на обширна поляна. Свих вежди. Помислих, че ще е чужденец може би – рядко се срещаше да видиш медитиращ човек из скромните селца на Стара планина. Тихичко пристъпих към поляната без да се приближавам до него и да нарушавам душевното му спокойствие.
- Здравей, девойко. – чух тихия му и спокоен глас. Заогледах се и притеснено се усмихнах.
- Съжалявам, не исках да ви притеснявам.
- Не се безпокой. ...