Петък, ден на майстора
1
Събуждам се сутринта. Навън още е тъмно. Обаче телевизорът ме гледа отсреща. Срещу леглото. И аз го гледам.
Ама много добре го виждам! Какво ми става? Вторачвам се. Не мога да повярвам. Дали не сънувам?
Посягам към лицето, да си разтрия очите...
Заспала съм с очилата! Не сънувам...
2
- Ало! Как си? Какво правиш?
- Благодаря, добре съм си... Не, не... всичко е наред. Само дето си счупих смарта... Споко, от него ти вдигам, не е съвсем счупен... Изпуснах го и падна по лице. Само физиономията му се напука, тъчът си работи.
От другата страна дъщеря ми се залива от смях:
- По лице ли падна.... ха ха ха... физиономията му се напукала.... хи хи хи...
- И го залепих с тиксо, и си е същият. Само е ранен...
- Превързала му физиономията с тиксо.... хи хи хи....
Затворих и я оставих да се нахили. Ясно, ще се чуем като ѝ мине хилежът.
3
Загубих си дистанционното. Обърнах цялото легло, зад леглото, пред леглото... На масичката го няма.
Ще полудея. С тая интерактивна телевизия: сега не мога да върна, да сменя канала. Е, него мога, но трябва да ида до устройството. Да върна от архива, да прескоча рекламите...
Обикалям навсякъде. Сама съм и няма как друг да го е пипал. Не се е изпарило. Отивам в другата стая, в антрето, в банята, в кухнята. Не съм излизала. Никъде го няма. Успокоявам се. Все от някъде ще излезе. До тогава ще гледам каквото дават.
И понеже ми е скучно, отивам в кухнята и си измислям нещо да готвя. Отварям хладилника - от вътре нагло ми се хили дистанционното.
петък 11,12,2020
© П Антонова All rights reserved.
