Вървя бавно и си мисля, че съм напълно откачила! Как е възможно да вярвам на подобни неща...

Виждам знамената отдалеч, величествени и горди...Три броя са - на страната, на града и на европейския съюз. Какво ли ще ме чака под тях? Гадателката бе категорична - Съдбата ми ме очаква точно под три знамена. Всъщност бяха единствените знамена в града, та нямаше как да сбъркам място.

Вече виждам края на улицата, но под знамената нямаше нищо необичайно. Е, какво да има! Усмихнах се и продължих напред. Улицата не беше широка, от дясно имаше заведение със сини стъкла и голям супермаркет. От лявата страна, тази със знамената, бяха зелени площи и малък павилион за вестници пред тях.  Забързах се, но съдбата не ме чакаше там. Дори нищо не ме чакаше!  Там стоеше единствено някакъв мъж в инвалидна количка. Въздъхнах звучно, но все пак реших да почакам мъничко съдбата. Избрах си място върху останалата част от каменната ограда и го почиствах с ръка, когато мъжът в инвалидната количка ме заговори. Погледнах го едва тогава. Оказа се мъж на средна възраст с прошарени коси, но доста симпатичен. Имаше само един крак. Инвалидната му количка бе много интересен модел, дори имаше и клавиатура с много бутони до дясната му ръка.

Непознатият се извини, че ме притеснява, но имал молба към мен. Погледнах го недоверчиво, но му дадох шанс да продължи. В заведението отсреща била приятелката му с непознат мъж. Поради стъпалата на ресторанта, той нямало как да погледне какво се случва вътре. Помоли мен да погледна само за секунда, като ми даде точно описание на жената.

Само кимнах, защо да му направя тази услуга. Влязох в ресторанта, бързо познах жената в синята рокля. Тя се смееше с глас, а мъжът до нея държеше ръката й. В смехът си, жената го погали по лицето. Всичко бе повече от ясно! 

Върнах се при мъжа в инвалидна количка и му разказах. Той не каза нищо, само сви ръка в юмрук.  Благодари ми и аз се върнах на мястото си под знамената. След минута, докато се чудих с каква бързина израстват ноктите на краката ми, чух удар. Вдигнах поглед, мъжът в количката бе ударил в земята своя телефон с голяма сила. Предложих да помогна.

Наведох се и започнах да събирам парченцата. Той не  ми каза и дума. Чух го да повтаря тихо: "Глупак, ти си глупак..коя жена ще иска да бъде с инвалид!!!

- Вие не сте инвалид, вие сте  чудесен пират! - казах първото, което ми хрумна.

Мъжът вдигна поглед и ми се усмихна. Имаше чаровни трапчинки.

Моят импулсивен характер отново се прояви и казах с усмивка на пирата, че имам идея. При влизане в ресторанта видях рампа за колички с продукти към кухнята. Готвачите не ми отказаха, върнах се при пирата и му разказах своя план. Без да изчакам отговор застанах зад него и забутах количката към заведението. Щом влязохме в централната зала на ресторанта, жената в синята рокля веднага ни забеляза. Избрах маса в другия край, но точно по диагонал на тяхната маса.  Поръчах бутилка ром и някакви десерти. Шумно започнах да ръкомахам и да му благодаря за поканата.  Пиратът не взе участие в моята сцена. Продължих да се смея и сложих ръка върху неговата. Тихо му прошепнах да се усмихне. Видях, че нашата публика се готви да си тръгне. Бързо взех решение да го целуна, точно когато минават край нас. Наклоних се към него и му дадох знак с очи и той да се приближи. Идеята ми бе да го целуна по бузата, но пиратът се наклони към мен и вместо това се получи целувка по устните. Усетих, че мъжът се вцепени, но двойката бе много близо и трябваше да продължа тази целувка. След секунда той ми отвърна. Ухаеше невероятно, а наболата брада деликатно ме драскаше. Пиратът ме целуваше нежно. Светкавици пронизаха тялото ми, чак до петите! Целувката бе дълга и ми носеше невероятно усещане.

" Май си тръгнаха" - отлепих устни от неговите, но останах близо до тях. 

"Май да" - каза пиратът, но продължи да ме целува по същия начин. Странно, опасно и непознато усещане... вечност!

Телефонът ми прекъсна това безвремие. Беше сестра ми, чакала ме до знамената. Погледнах моя пират. Сега ме гледаше по различен начин. Извиних се, бързо се изправих. "Сбогом, пирате!" - потупах го леко по рамото. Той ме попита как се казвам с топъл и нежен поглед.

"Мария" - отвърнах и напуснах заведението.

Минаха няколко седмици, аз често мислих за моя пират. На следващия ден с такси реших да посетя моята баба. Шофьорът беше сбъркал пътя и някак се озовах на улицата със знамената.  Помолих да спре за секунда до павилиона за вестници. Вътре седеше възрастна дама с бели коси. Попитах я дали е виждала скоро мъж в инвалидна количка с един крак.

" Да, Стефчо, нали? Как да не съм, той идва всяка вечер, като си тръгвам. Питам го какво прави тука всеки ден, той ми отговаря - чакал Мария. Не е добре момчето! Много пострада от този пусти мотор! Голяма трагедия! То от баща му е всичко. Голям човек, ама с много грехове. Стефчо ги плаща. А ти защо го търсиш, апартамент под наем ли ти трябва? Да ти дам номера на Нелито и тя дава един."

Нищо не успях да отговоря. Бях научила достатъчно за моя пират. Едва изчаках да мине дългият следобед в дома на баба. Таксито спря точно до знамената. Пиратът беше там. Усмихнах се. Неговите трапчинки също се появиха. 

"Здравей, пирате!"

"Чаках те, Мария!"