4.
В “Изгрева” нямаше никой познат, но те седнаха на една усамотена маса в отделението за пушачи и си поръчаха по бира с картофки. Беше полутъмно, по стените висяха графики и рекламни плакати на различни марки алкохол. Дълъг дървен бар се виеше в далечината, през редиците от дъбови маси, зацапани от петна бира и черни дупки от цигари. Над бара надвисваха пищни полилеи, които пръскаха светлината си предимно над наредените на рафтовете бутилки и надвесената над мивката висока фигура на бармана. В останалата част на помещението се спотаяваха сенки, струпани от зимния здрач и наслояваха гъста сивота над масите. Черните колони в ъглите гърмяха с неизменния “To Die For”, и любимото парче на Николай, „Jaded“
- Какво правят Светла и Петя? – попита Николай. Седеше облегнат назад на стола, връхчето на запалената му цигара блещукаше в полумрака, а лицето му изглеждаше тъмно, почти непознато.
- Каквото обикновено – отговори тя – простеят.
Той я гледаше. Тя наведе рязко глава; не можеше да издържа галещите я искрици в очите му.
- Ники . . .
- Какво ти е, а? – попита той – Нещо се е случило? Защо се въртиш така на стола?
Тя застана неподвижно.
- Аз . . . – започна и замълча. Стисна халбата си с бира. Пяната почти се бе стопила, оставяйки леки бели следи по вътрешността на стъклото. – Аз… ами…запознах се с един човек.
Последва тишина. Николай я гледаше без промяна в изражението си, но така неотклонно, сякаш не бе сигурен дали е реална. Двамата мълчаха близо минута. Накрая Николай се изкашля и се засмя тихо. Смехът му беше достатъчно естествен, за да накара стегнатите й рамене да се отпуснат.
- Звучиш ми много странно. – за чужд човек гласът му би звучал съвсем равно, но тя усещаше трептенето в него. Извърна лице към бара, обзета почти от физическа болка. „Няма какво да направя. Не мога да му протегна ръка, да го прегърна, да му кажа: не се тревожи. Докато продължавам да живея в лъжа, ще съм безсилна.“
- Какво ти става? – попита Николай – ей, какъв е тоя, дето си го срещнала? Да не би да е без един крак? Или е с две глави?
- Не-е – тя се разсмя и раменете й се отпуснаха още малко – всичко му е наред. Запознахме се по-миналия понеделник. Не ти казах нищо по телефона, като се чухме, защото още не бях сигурна.
Той кимна. Дръпна си дълбоко от цигарата, и продължи да я гледа през кълбетата от дим, които се виеха във въздуха и се смесваха с пълзящия полумрак. Очите му бяха тъмни, галещите я искрици в ирисите им бяха угаснали.
- Казва се Юрий. Наполовина е руснак – каза Адриана. Николай повдигна вежди.
- А. Пак ли започваш.
- Стига де – тя се изчерви. Той естествено, намекваше за бурната й, много разстройваща връзка с Роберто, студентът по медицина от Италия, който си бе заминал внезапно за Милано, след като тя бе разбрала, че спи с половината й съкурснички – той живее в България от десет годишен. Баща му е българин, но скоро след като са се преместили тук, ги е напуснал. После майка му се е върнала в Русия.
- Русичък ли е? – попита Николай.
- Да – тя се усмихна нервно – и всъщност, изглежда доста добре.
Николай отвърна на усмивката й.
- Не знаеш къде се намираш, така като те гледам.
- Ники, аз . . . – пръстите ей се заиграха с дръжката на халбата – имам чувството, че . . . – „нещата ще станат сериозни този път“, искаше да каже, но устата й не можа да го произнесе. Не искаше да каже това, защото не искаше да го види как става, излиза и не се връща повече никога. Не искаше да го чуе как й казва: “Стига сме се лъгали, Адриана, играем си игрички от осем години, и мисля, че най-сетне е време да сложим край. Крайно време е да си тръгнем - ти по своя път, аз по моя.”
- Аз . . . абе, струва ми се интересен човек – видя как Николай гаси съсредоточено цигарата си в ръба на пепелника, – определено е . . . по-различен. Мълчалив е . . . не ми се нахвърли като останалите . . . всъщност досега не сме правили нищо . . . освен дето се целунахме, де . . . много е внимателен. – прехапа устни. Искаше да каже: „прилича на тебе“. – абе, не знам – вдигна рамене и сведе очи.
Николай се пресегна през масата и докосна рамото й.
- Ади, какво си се спекла така? Нали знаеш, че можеш да ми кажеш всичко? Като започна и аз да ти досаждам с поредната ми идиотка, ти няма ли да ме изтърпиш? – тук тя за малко да се разплаче. Той придърпа стола си към нейния и я прегърна силно. Тя се отпусна за миг в прегръдката му, после се отдръпна. Погледна го. Той се усмихваше.
- Извинявай, човеко, не знам . . . нещо не съм в час.
- Явно работата е по-сериозна, а? Доста отдавна не е било така?
- Да, доста. От Явор, май че. Но дори и с него не беше чак така . . . не знам, странно е. Познаваме се само от две седмици. Знам ли го какъв е.
- Как се запознахте? – Николай свали очилата си и изтри очите си с ръка. Когато я погледна пак, изглеждаше някак беззащитен. Винаги сваляше очилата си, когато трябваше да я слуша внимателно, сякаш стъклата слагаха някаква преграда между двамата, която правеше думите й по-слабо разбираеми.
Адриана му разказа набързо. „А после, като дойде на другия ден, ме покани на кафе, излязохме, бърборихме за глупости, повече аз, отколкото той, нали ти казах, че е много мълчалив. Ама да знаеш – отваря ми вратата на колата, дърпа ми стола, взима ми палтото, абе всички тези работи, също като тебе. . .“
- Аха! – вметна Николай и тя се изчерви отново от тихата му забележка, в която иронията бе осезаема. Все пак продължи да разказва:
- Излизахме още два пъти на кафе, после ходих и у тях. Живее близо до факултета. Много готино апартаментче. С две стаи, на първия етаж на една кооперация, много мъничко, той казва, че е ужасно, но на мене ми хареса. Много добре мебелирано, изчистено, с едни готини картини по стените . . . казва, че имал още един апартамент, голям, ама го давал под наем.
- И с какво се занимава? – попита Николай.
- Каза че работел към някаква фирма за недвижими имоти. . . бил сътрудник и преводач. . .обаче имал и пари от наеми в Русия. . . абе, богат ми се струва.
- Ох - каза Николай, - чак и аз взех да се разтрепервам.
- Прекалено е идеално – промълви Адриана – точно това ме притеснява. Имам чувството, че нищо няма да стане, просто защото всичко е . . . прекалено съвършено.
- Не съвсем – каза Николай. Тя го погледна с надежда, може би ще каже: „Но това все пак не съм аз.“, но Николай добави – нали казваш, че все мълчал.
- Ами, да . . . но мисля, че е интелигентен.
- Е, само това не стига, за да не е ръб.
- Да, така е – тя се ухили – но, не, той просто се притеснява, виждам. Или просто си е по-сдържан. Иначе ми разказа всичко за семейството си, и така нататък.
- И какво, мама ще дойде ли от Русия да те види?
- О, престани с тия глупости! – тя се изчерви за трети път.
- И това време ще дойде – от шеговит, тонът му стана мрачен. Гледаше я някак особено – преди да е успяла да разгадае изражението му, наведе глава и си взе нова цигара от кутията.
- Много пушиш, човеко – каза тя.
- Е, нали трябва да си оползотворя новата запалка. Хайде, последна.
- Добре, последна.
Без да вдига глава, той запали цигарата си.
- Кога ще ме запознаеш с него?
- Предполагам, че скоро . . . само че да внимаваш. Да се държиш прилично, нали?
Той си дръпна няколко пъти дълбоко от цигарата. Очите му бяха унесени, зелено-кафявите им ириси се разливаха в полумрака. Протегна ръка и я погали по бузата.
- Ти трябва да внимаваш повече, отколкото аз.
Замълчаха. Музиката от миналото им се блъскаше в дървената облицовка на стените и се срутваше обезсилена на пода. Бирата горчеше.
© Невена Паскалева All rights reserved.