Осъденият Дарън Смит отговаряше на първото писмо, което беше получил за двете излежани години затвор от присъдата си. Писмото беше изпратено от седемнадесет годишно момче на име Чарли, хванали го да краде колата на баща

си и за да не го изпращат в изправителен дом, го накарали да контактува със затворник, за да види и разбере колко е страшно да поемеш по грешният път. Затворникът, на който Чарли решил да пише, е нашият герой Дарън Смит.

10 Април 2002г.

Дарън до Чарли

                Здравей, Чарли,

радвам се, че системата те срещна точно с мен и се интересуваш от историята ми, наистина имам нужда да споделя с някого какво преживявам тук вътре, а за колата на баща ти, просто си искал да се позабавляваш, нали? Няма нищо лошо в това, но по-добре изчакай няколко месеца, докато станеш пълнолетен и ще можеш да караш колкото си искаш, недей да си навличаш излишни неприятности, макар че аз съм правил много по-големи глупости на твоята възраст... Не ходех на училище, защото според мен там се затъпяваше и единственото, което можеш да научиш, бяха клюки, затова прекарвах времето си в пиене, пушене и игри на хазарт. Започнах да се движа в лоша компания и често си навличах неприятности. Почти нямаше вечер,в която да не се сбием или да не се забъркаме с полиция. Бях се превърнал в типичното лошо момче и дори не можех да осъзная колко съм затънал, а падах все по-ниско и по-ниско. Понеже нямах присъствия в часовете, нямах и оценки, затова останах да повтарям една година, но не ми пукаше особено и без това мислех да не завършвам. Печелих добри пари от хазарт и от продажба на крадена техника и не виждах смисъл от образованието, но всичко се промени, когато една вечер прекалихме с алкохола и с най-добрият ми приятел Джими се скарахме и караницата ни прерасна в побой. Понеже аз бях доста по-едър от него, а и доста по-агресивен, имах преимущество, но наистина прекалих... В пристъп на ярост го хванах за главата и започнах да я блъскам в земята. Целите ми ръце станаха в кръв, но аз не спирах... Дори, когато усетих, че той вече не се съпротивлява, че е изпаднал в безсъзнание, аз не можех да спра. Полицията дойде и ни разтърва, но аз бях извън контрол. Ударих един от полицаите, изплюх се в лицето на другия и тръгнах да бягам, но разбира се бях пиян и само след няколко крачки паднах, а след това ме засипа дъжд от ударите на полицейските палки, закопчаха ме и ме прибраха в участъка. Понеже бях непълнолетен се разминах леко и ме пуснаха под гаранция още на другата сутрин. Първото нещо, което направих беше да проверя как е Джими. Отидох в болницата и го намерих, влязох в стаята му, беше сам само с медицинската сестра, която проверяваше системата му. Главата му беше бинтована, в последствие разбрах, че съм го обезобразил завинаги. Попитах сестрата за състоянието му, тя ми каза, че той не е никак добре, в момента е в кома, има мозъчно сътресение и е загубил много кръв, имаше опасност и за живота му... Поседях известно време при него, мъчейки се мълчаливо да изкупя вината си, когато в стаята влязоха родителите му. Щом баща му ме видя, веднага ми се нахвърли и така ме цапардоса, че бях на косъм и аз да получа сътресение. Изведнъж стаята се напълни с хора с престилки и ни разтърваха. Сестрата, която беше при Джими ме изведе навън и ми каза, че е най-добре да не се появявам там известно време. За щастие Джими излезе от кома още същия ден, доста бързо се възстанови и дори успя да заличи белезите по лицето си, но така и никога не ми прости. Тази случка пречупи нещо в мен, реших, че е време да спра с простотиите преди още някой да е пострадал, трябваше да се поправя. Спрях пиенето, отказах се от хазарта и кражбите, спрях да излизам с компанията и започнах да ходя на училище отново. Не отказах цигарите, защото те ме успокояват, а и всеки трябва да има поне един порок. Чарли иска ми се да ти разкажа още, но спряха осветлението преди час, а свещта ми вече угасва, надявам се разказа ми да ти бъде интересен и да си извлечеш поука. До скоро.
                                                                                                                                                             Дарън Смит

                Скоро Дарън получи ново писмо от Чарли, не му станало ясно как след като се е поправил все пак е успял да попадне в затвора и то не в кой да е затвор, а във Федералния затвор Хейнс, домът на едни от най-свирепите и опасни престъпници в Америка. Историята наистина му дала урок, защото наскоро загубил приятел след катастрофа и разбирал колко е ценно приятелството и колко е опасно да се прекалява с алкохол...

26 Април 2002 г.

Дарън до Чарли

                Здравей отново, Чарли.

Както бях ти казал, реших да се поправя след инцидента и наистина, макар и да беше трудно, все пак успях. Станах момче за пример, не отсъствах от училище, имах добри оценки, започнах да работя в автосервиза на чичо ми, а за да изразходвам енергията си тренирах баскетбол. Оставих миналото зад гърба си и всичко вървеше идеално. Навърших осемнадесет, изкарах шофьорска книжка, а за подарък чичо ми ми купи кола.
                Веднъж един от съотборниците ми - Майкъл, ме покани да изляза с него, приятелката му и една нейна приятелка, която си паднала по мен. С малко неохота се съгласих, защото той беше много убедителен, че няма да съжалявам и всъщност беше прав. Момичето, с което ме запознаха, беше най-красивото момиче, което бях виждал. Имаше дълга права черна коса и ярки синьо-зелени очи. Първоначално беше малко неловко и не знаехме за какво да говорим, но постепенно се отпуснахме и открихме много общо по между си, а когато Майкъл и приятелката му ни оставиха насаме, за да можем да се опознаем всичко се нареди. Разговаряхме с часове. Тя дори още не беше навършила петнадесет, а можех да разговарям на всяка една тема с нея, чувствах се сякаш съм открил сродната си душа. Накрая на вечерта я закарах до тях и пред дома ù се наведох да я целуна, тя отвърна и това беше най-страстната целувка в живота ми. Не знам дали ти някога си обичал, но определено това беше момента, в който аз се влюбих безумно. От този ден нататък прекарвахме заедно всяка свободна минута, станахме неразделни, никога не съм бил по-щастлив, но всяко хубаво нещо има своя край.                Всичко започна да се обърква, когато на петнадесетия рожден ден на Роуз се запознах се с майка ù и за моя голяма изненада тя се оказа човек от миналото ми, а именно, медицинската сестра на Джими... Тя ме позна и се вдигна страхотен скандал, развика се, че аз съм престъпник, че съм опасен и не ме иска в дома си, нито пък иска Роуз да ме вижда повече. Заминах си, знаех че между мен и Роуз всичко свърши, че тя повече няма да иска да ме види, но още същата вечер имах неочакван гост, Роуз избяга от тях и дойде при мен, за да бъде с мен на рождения си ден. Решихме, че е най-добре да се срещаме тайно, защото майка ù едва ли щеше да ме одобри, колкото и да се бях променил. Помощник в тайните ни срещи беше бащата на Роуз, който ме познаваше от автосервиза на чичо ми и знаеше,че вече не съм лош човек, не веднъж бяхме разговаряли, но не знаех, че има дъщеря дотогава. Тайните ни срещи продължиха около месец, когато веднъж  на Роуз случайно забеляза, че тя не е в леглото си и първото нещо, което направи беше да дойде у дома. Естествено ние не подозирахме, че тя може да дойде и така се сложи край. Роуз не можеше да излезе от тях по никакъв начин, освен за да ходи на училище и се виждахме само там, но много за кратко. Един ден тя дойде при мен и ми каза, че иска да избягаме някъде заедно, някъде, където никой няма да ни безпокои. Идеята ми хареса и затова още същата вечер събрах малко багаж и избягахме в е една изоставена къща в планината.
Прекарахме там две нощи, но на третата ни откриха. Пред къщата имаше полицейска кола, знаехме, че няма как да се измъкнем, но нямаше да се оставим да ни разделят, искахме да бъдем заедно дори и в смъртта. Роуз взе нож и преряза вените на лявата си ръка, после и аз направих същото. Двамата загубихме съзнание и паднахме на пода в изоставената планинска къща...  За щастие ни откараха в болницата навреме, бързата реакция на полицаите и докторите спасила животите ни и двамата оцеляхме. Често нощем мисля за случилото се, какво щеше да бъде ако не бях оцелял, дали нямаше да е по-добре? Прекарал съм в затвора две години, две дълги и мъчителни години, и за този период Роуз не се обади нито веднъж, не съм получил нито едно писмо от нея, а аз ù пишех всеки ден... Моментът, в който животът ми се срина и аз попаднах в тази дупка, беше когато майката на Роуз ме осъди за секс с непълнолетна. Нямаше какво да се направи. Имах добър адвокат, но безсилен. Всичко беше срещу мен. Когато заседателите произнесоха решението си и съдията приключи с обявяването на присъдата, навсякъде в заседателната зала се виждаха разплакани лица. Съдията каза, че ние сме съвременните Ромео и Жулиета, обречени да страдат за любовта си. Получих девет години затвор и помолих да ме пратят някъде по-близко до дома, за да може семейството ми и Роуз да ми идват на свиждане. Единственият ми избор беше Федералният затвор Хейнс и отидох там. Девет години в един от най-строгите затвори в Америка и то само защото правих секс с приятелката си. Това, което знаех за затвора е, че там е джунгла и ако исках да оцелея, трябваше да събудя звяра в себе си, звяр, който спеше дълбоко и не исках никога да се появява отново. В затвора съществува етническо разделение на банди, които са: арийци, негри и мексиканци, воюват по между си, мразят се и се борят за териториите си, но има и една група от затворници, срещу които бандите се обединяват и мразят повече от всичко - изнасилвачите и насилниците на деца, именно към вторите спадах  аз... Първите дни в затвора се запознах с член на арийците, викаха му Американеца, излежаваше пета година за двойното убийство на жена си и любовника ù. Разбрах, че той прави татуировки, а аз бързах да си създам имидж, да изглеждам по-опасен, за да може да не ставам обект на физическо, а и на сексуално насилие... Разказах на Американеца историята си с всички детайли. Първият месец в затвора мина без особени проблеми, но един ден докато слизах към пералното, двама затворника, ариец и мексиканец, ме нападнаха в гръб с метална тръба. Един от надзирателите им казал, че съм регистриран като сексуален насилник на деца и те бяха решили да ме пребият до смърт, но за мой късмет Американеца беше разбрал и се появи точно навреме, за да ги спре и да им обясни как стоят нещата. Оставиха ме на мира и повече не ме закачаха и без това тогава отнесох достатъчно бой. В лицето на Американеца видях истински приятел, такъв и остана и до днес. С времето се приспособих към живота в затвора, ужасно труден живот. Много са тези, които отчаянието е принудило да правят неща, които никога не биха направили ако бяха на свобода. Сбиванията, сексът между мъже, наркотиците, войната, всичко това е ежедневие тук, опасността дебне от всякъде и никой не е имунизиран. Първата година в затвора направих по тялото си общо 47 татуировки, всяка от тях значи нещо за мен и разказва за случка от моя живот. Преди седмица направих своята 101 татуировка и така приключих. Тялото ми в момента представлява платно на художник. Последната татуировка, която си направих беше над сърцето. Роза, красиво растение, сътворено от любовта на природата, примамващо, омайващо, дори хипнотично, но крие своите опасности, бодлите пазят красотата му и ако не внимаваш, ще се убодеш, а убодеш ли се, ще свършиш като мен... Това е моята история. Не знам дали някога ще видя Роуз отново, не знам какво се е случило с нея през това време, незнам дали още ме обича, но ми се ще да вярвам, че тя изпитва същото към мен, защото аз нито за миг не съм спирал да я обичам.

 17 Юни 2002г

Дарън до Чарли

Здравей, Чарли,

имам добри новини! Преразгледали са делото ми, ще направят проверка и ако всичко е наред, ще си отида у дома до няколко седмици.

20 Юни 2002г

Чарли до Дарън

Здравей, скъпи, и аз нито за миг не съм преставала да те обичам! Майка ми плати на надзирателите, за да крият писмата ти и да не те свързват по телефона с друг, освен родителите ти и макар че ти пишех всеки ден, не си получил нито едно от писмата ми. На скоро измислих начин да се свържа с теб, беше отчаян ход, но единствената ми възможност. Измислих историята за Чарли и за крадената кола и за това, че го карат да си пише със затворник, за да разбере какво е да  поемеш по грешния път и така нататък и надзирателите се хванаха, решиха, че е безобидно и ти получи писмото ми. Когато аз получих твоя отговор, се разплаках от щастие, че най-накрая мога да разбера как си. Моят живот претърпя известни промени напоследък. Родителите ми се разведоха, но за нещастие майка ми взе попечителство над мен и се наложи да живея при нея. С баща ми пробвахме какво ли не, но тя не се предаде и не ме пусна при него. За щастие преди месец болницата съкрати персонала си и майка ми остана без работа, така не можеше да ме издържа и баща ми най-накрая спечели попечителство над мен. Заплаших майка ми, че няма да ме види повече, ако не снеме обвиненията срещу теб, а в момента тя е толкова отчаяна и самотна, че няма друг избор, съгласи се, скоро излизаш на свобода, а аз ще те чакам!

                                                                                                                                                             Обичам те

Роуз