"Няма бивша любов. Има първа.
Казват - тази любов не ръждясва.
Все те следва, случайно те зърва
и последна (с тебе) угасва..."
Минава полунощ, а аз седя и си мисля за теб, за мен, за нас. Мисля за това какво беше и какво можеше да бъде. Чудя се дали понякога и ти си мислиш за мен така, както аз за теб. Често се питам какво да правя - дали да се боря за теб, или да те забравя. Знам, че не трябва да те търся и отдавна загубих правото да знам как си и какво правиш, но също така знам, че и да те забравя не мога.
Има любов! Вярвам и знам, че съществува. Ти ми го доказа. Но сега теб те няма и аз се чувствам сама. Усещам някаква болка от липсата ти. Знаеш ли, още те обичам. Всъщност никога не съм спирала. Откакто ти си тръгна, част от мен също си замина. Липсваш ми страшно много!
Липсва ми гласът ти, липсва ми чувството да обичаш и да бъдеш обичан. Но най-много от всичко ми липсваш ти! Никога не съм обичала преди теб. Ти си първият, когото сърцето ми обикна. Сега всеки изминал ден се уча как да живея без теб. Знам, че преди да те срещна, също съм била жива, но от момента, в който започна всичко между нас, фигурата, върху която се градеше целият ми свят, беше ти. И сега, когато тази фигура я няма, цари хаос. Всеки ден е едно ново начало за мен. Опитвам се да се концентрирам върху всичко друго, само и само за да не мисля за теб. Но е страшно трудно, защото си винаги в мислите и сърцето ми! Влюбих се, а сега не знам какво да правя...
Гледам звездите, гледам снимката ти и за момент усещам присъствието ти. Но всичко това е илюзия. Осъзнавам, че в действителност нещата далеч не са така.
... Сега вървя сама напред. Не знам накъде отивам, но вървя. Дори не съм сигурна какво търся. Изобщо търся ли нещо? Объркана, самотна и изгубена - там, в средата на нищото... Ти дойде, а после изчезна. Влюбих се, а сега не знам какво да правя.
2011г.
***
Мина цяла година. Случиха се толкова много неща. Огледалата, през които гледах, вече не са същите. Счупиха се и разбрах, че всеки вижда нещата по различен начин. А аз и ти определено не сме гледали по един и същ начин.
Сега прочитам онова, което съм писала тогава. Дори не знам защо съм ти го писала. Така или иначе нямаше да ти го дам, за да го прочетеш. Преди си задавах толкова много въпроси. Днес, година по-късно, нямам въпроси. Вече знам отговорите. И да, някои от тях не са тези, които съм искала да чуя, но е по-добре да страдаш от истината, отколкото да се утешаваш в лъжи.
Сега вече съм добре. Надявам се, ти също. Единственото, в което съм сигурна е, че ти не знаеш и едва ли някога ще разбереш какво значеше за мен. Преди беше всичко, сега си просто спомен. И не ти се сърдя за нищо. Нито за пътите, в които си ме наранил, нито за лъжите, които изричаше. Наистина, не ти се сърдя. Но трябва да призная, че много отдавна загуби правото да ми се сърдиш, че ти нямам доверие и поисках да прекратя всичко, което е било.
© Мария Костадинова All rights reserved.