Писмо до моя рай

Обич моя, Безмилостната все-поглъщаща стихийност на безвремието изцежда и последната надежда в душата ми. Жадно отпивам сили от мислите за теб, но надеждата в гърдите ми вече мъждука и пламъкът и скоро ще потъне в студеният мрак на отчаянието. Страданието на плътта е миг сравнено с безотрадната вечност на душевната болка.Мечтания нов свят е само прогнила дума отчупена от сухите устни на старците покрай лагерните огньове. Аз съм вече тук, където пустинният вятър се прокрадва покрай безмълвните скали и повлича ситния прах от кости на мъртви герой. Където тишината посреща своето безмълвно ехо и се преражда отново чрез него. Стихиите нощем се събират ревящи като диви зверове а слепите очи на мрака помнят единствено загубените битки със злото. Мечтания рай е по-далеч от когато и да е било. Поглеждам  лицата на свойте другари, уморени и изтерзани от безкрайните двубой, сърцата им са изпълнени с ярост, а страхът бавно разяжда мъжките им гърди. Смъртта тихо се носи на опърпаните си криле и бездънните и очи надничат през отворите на палатките. Ледени нощи, звън на метал, фанатични крясъци, хрущящите кости и реки от черна кръв, а после идва новият ден, когато безмилостните лъчи на слънцето сковават кървавата кал и стоновете затъват в нея. Там са нашите братя. Тези, които дишаха с нашите гърди, тези които мечтаеха с нашите мечти. Продължават да се борят в едно с нас и повдигат уморените ни мечове, изтръгват бойни викове от пресъхналите ни гърла и водят разранените ни тела напред към последната битка. За всички нас. Обич моя, проклинам този свят, където злото е религия а култът към алчността, омразата и лъжата е пуснал жилавите си корени в сърцата на хората, обгърнал ги е в смъртоносната си прегръдка и смазва всеки порив на доброта, поникнала случайно в тях. Свят на жадни за кръв богове, на безпътни души трескаво търсещи спасение за прогнилата си плът, продавайки се на безценица . Мъртвородени наследници, заченати с омразата на своите деди, бездарни да творят доброто, но закърмени с инстинкта да се опиват от собствените си злини и безчестия. Във вените им текът грехове и те носят дамгата на безсмислената същност на своето съществуване. Тълпа от кухи сенки, те не могат да бъдат победени. Пълчищата им непрестанно се множат. Пречупват стоманата така леко, както вярата. Пробождат телата със страх, прогонват надеждата, насаждат омразата. Не могат да бъдат убити, защото никога не са живели.

Аз видях ада. Бях в горещата му бездънна паст, изпитах смазващата му сила на своите плещи и отпих с пълни шепи от болката, която стана част от собствената ми плът, въпреки това успях да намеря своя рай, толкова чист и съкровен, единствен и изпълнен с безграничния екстаз на не изтляващата благословена любов. Мила моя,  болката и мъката ми от мисълта, че никога вече няма да потъна в твоите устни и да усетя нежната прегръдка на ръцете ти, са безгранични. Нека поне остане едно малко кътче за мен в сърцето ти. В теб, Моя Рай!