Стоя си вкъщи и често със себе си, та да не кажа винаги, си разговарям. Наум. Навсякъде. Подреждам мисли, докато подреждам дрехи, докато поливам цветята или пия отмарящо, с наслада кафето си в неделя, докато слушам музика, докато рисувам... и така - години. И тъкмо да кажа колко ми омръзна сама да "слушам", изведнъж откри ме един съвсем, съвсем незнаен непознат. Той искаше да слуша (после оказа се, че е добър слушател!) "подредени мисли", а аз, тъй дълго чакала отсреща да седне някоя душа, отворих мен и запрелиствах, заразказвах му с писма. За всичко, което нося в себе си, за празника като отмине, за делниците, за красива гледка, открила себе си след буря, за чувството, което поражда в този миг любима музика, за вещите, които са около мен и всяка е с историята си и може да разказва, но ще ги чуе само този, който таи в сърцето си по малко "детско" или поне... поне, ако е с пижама на слончета и на сърца, а може (компромисно!) тук-там по някое балонче, облаче, звездичка... После изпращах ...